Евгения отключи вратата и влезе в едно от помещенията на градската поща. Седна на стол зад бюрото. Погледна часовника на стената и включи компютъра. В стаята се чу звук от токчета на обувки. 
- Добро утро! - каза колежката й, Марина.
- Добро утро! - отговори Евгения.
На един от шкафовете имаше две камари с писма. Марина се обърна към тях и каза:
- Женя, да си ги разделим. И ще ги разпределим. Колко много писма, уж сега има интернет и всичко може да става по електронен път, а виждаш ли, колко много хора искат да зарадват някой с картичка, написана на ръка.
Евгения се усмихна. Стана от стола, взе едната купчина с писма и се върна на бюрото си. Четеше адресите и ги отделяше. Едни за София, други - за Варна. Имаше и за чужбина. В дните от декември, тя винаги се чувстваше като фея. Като помощник на добрия старец. Свързваше хората и предаваше топлина, от която всички имаха нужда, както получателите, така и тези, които са им я изпратили. Денят минаваше бързо. Толкова много градове и села минаваха през ръцете й, че тя имаше чувството, че целия свят беше пред нея. Взе поредният плик и го задържа по-дълго отколкото другите. Разтърка си очите, погледна отново и прочете: "Получател: Небето". Отдели го на една страна и продължи работата си с останалите на камарата писма. Погледна отново часовника на стената и видя, че беше станало време за обедна почивка. По това време обикновено излизаха с колежката си и обядваха в заведение за бързо хранене, но днес Евгения остана на работното си място и каза:
- Маринка, ти върви, аз ще остана тук. Вземи ми нещо, ето ти пари, каквото си купиш ти, такова и на мен.
Служителката излезе от стаята. Евгения взе писмото със странния адрес. Разгледа го. Беше любопитна, макар и да знаеше, че нямаше право да отваря писма. Остави го на масата. Потропа с пръсти по дървения плот и взе отново плика. Замисли се, че ако го беше пуснала с другите писма, някой служител щеше да го скъса и да го хвърли. А какво би могъл да иска някой от небето, освен нещо, което му липсваше толкова много. Тя се окуражи от мисълта, че идваха празници, а по Коледа ставаха чудеса. Взе малко ножче и разпечата пощенския плик. Извади с треперещи ръце листа и видя думи, които я оставиха без дъх:

"Здравей, Небе!

Аз съм Кирил. Познаваш ме. Онова малко момче, което вече е голям мъж, но все още вярва в доброто и за него то не е чудо, а живее в хората. Пиша ти, защото си голямо и просторно, също както и душата ми. Предположих, че сега си по-свободно. Нали идват празници и си пратил на земята доброто празнично настроение и си махнал от сърцата на хората тъгата и ги упътваш към магазините да зарадват своите близки. Гледам, как купуват бижута, книги и играчки. А какво е подаръка? Това е онова, което някой си няма и друг иска да му го подари. Аз нямам нужда от нищо, което може да се купи с пари. Когато наближат най-светлите християнски празници, тогава дните ме обличат с тъга. Поглеждам към теб и когато повикаш нощта, аз се взирам в черната ти къща и търся три звездички. Ти ги познаваш. Исках да те помоля, ако можеш да ги спуснеш към земята, те сами ще ме намерят. Ето я мама. Виждаш ли я? Тя се усмихва на грешките ми и сякаш ми казва, че проблемите, за които си мисля, че са големи, са всъщност нищо. А как свети само! Дали така не ми дава кураж, за да забравя всичко и да гледам напред? Самата тя се обръща и към другите две звездички до нея, баба и дядо, за да ми кажат, че е правя и да вярвам на думите й. Аз вярвам. Знам, че няма да ги пуснеш при мен, на земята, дори за един ден. Привързало си се към тях, нали? Добротата им е неземна, затова и ги прибра при теб, за да не ги нараняват другите хора. И аз да съм, и мен ще ме е страх и няма да ги пусна и те разбирам. Моля те, предай им, че много ми липсват. Обичам ги и всяка вечер ги търся. И щом ги намеря, спирам да тъгувам, защото знам, че са някъде там, където ме гледат и ми помагат. Кажи им, че празник без някой от семейството не е весел. Как да пожелавам добри неща, след като времето не лекува, кажи ми, скъпо небе! Хората не вярват вече на нищо. Не съм сигурен, дали това писмо няма да го скъсат и да го хвърлят. Но имах нужда да го напиша. Сякаш паля свещичка, но в пламъка й нямаше да събера всичките тези думи. Ти си прегърнало и мама, и баба, и дядо. И всички звездички ги обичаш. Дари ги с небесната си топлина, защото тук, на земята, аз може би неволно, а понякога и нарочно съм ги наранявал. А те, толкова добри, така ми прощаваха и отминаваха всяка моя лоша постъпка. Сигурно са страдали. Моля ги за прошка сега, предай им най-чистата и топла прегръдка, която ти изпращам за тях. Не ми се сърди, знам, че в тези дни си почиваш, но така поиска сърцето ми, а аз го слушам.
Весели празници!
Кирил."
Евгения остави писмото на масата. Някъде между редовете беше видяла и своя живот. Погледна през прозореца. Небето беше ясно. По дърветата имаше сняг, а зад тях, точно на малък хълм, две облачета си играеха и се гонеха. Тя взе лист и химикал, написа на кариран лист нещо и го запечата. Видя адреса на подателя на писмото и го написа на своя плик. Сложи го в купчината от другите писма.
След няколко дни, млад мъж погледна в пощенската си кутия и видя, че там имаше писмо. Изненадан, защото отдавна не беше пристигала такава пратка, той се прибрал в своя дом. Искаше да го отвори на топло, с стаята, където преди години е имало топлина, хармония и уют. Разпечата плика и извади кариран лист, на който пишеше:
"Уважаеми Кирил,
Пощенският клон в град Велико Търново ви уведомява, че въпреки трудностите по пътя и студеното време, писмото ви е пристигнало при посочения получател.
Весели празници!"
Младият мъж избърса една притичала сълза от очите към сърцето му, усмихна се и погледна към прозореца. А навън, слънцето му изпращаше по лъчите си онази топлина, която беше взело от трите звездички.

Явор Перфанов
10.12.2018
Г.Оряховица

:)