До най-близкия ми и скъп приятел:

Здравей, мой скъпоценен и незаменим приятелю!

Пише ти твоето досадно главоболие, което постепенно, но неминуемо започва да отшумява. Дано! Искам да ти кажа колко много ми липсваш, и как след теб остана празнина, която с нищо не мога да запълня. Няма достатъчно силно и дълготрайно лекарство да притъпи болезненото усещане за край, след който не следва нищо. Да, там е само бездната. Пред нея ти поисках услугата да ме спасиш като си тръгнеш и забравиш за мен, защото нямах силата да се спра, преди да изгубя всичко. А щях. Наистина щях да разруша изграденото с такова усърдие и любов, свое настояще. За какво? За празно и сиво бъдеще? Не, не съм чак толкова безразсъдна. Замислих се. Как ли щях да продължа, тогава? Без сегашното, без бъдещето с теб, защото такова никога не би могло да има. За него са нужни двама, само аз не съм достатъчна. Постъпих по единствения правилен начин. За всички нас. Разделих пътищата ни макар да ми е ясно, че всичко е относително. И нищо не е за постоянно. Но не бива да мисля за теб. Защото и ти не го правиш. Защото за теб вече съм никоя. Имах привилегията да ме наричаш близка приятелка, да ми споделяш съкровени тайни, да бъдеш сериозен с мен. Непроницаемата си броня от нихилизъм и сарказъм ти сваляше на четири очи, за да разкриеш ранимата си и чувствителна, наивна искреност. И бе такова щастие! Ти ме научи да се наслаждавам на живота с всичките си сетива. Да ценя заобикалящата ни красота. И да искам още и още от нея. Но и от теб. Всеки следващ ден горях от нетърпение да те видя и да чуя мекия ти спокоен глас, който толкова рядко повишаваше. Макар да не казваше нищо особено, беше до мен. И усещах необяснима притегателна енергия. Достатъчно бе просто да седна наблизо. Но да те докосна бе немислимо. Още е. Бях омагьосана. Прокълната. Обречена. В мига, в който допуснах емпатията да се превърне в симпатия. Тогава се разболях толкова тежко, че още се справям с усложненията, засегнали глупавото ми чувствително сърце. Постоянно се налага да премахвам щети, възникнали в резултат на изблиците на импулсивната ми емоционалност. Не успявам да забравя. Исках да приема, че не съществуваш, но нещо винаги ми напомня, че те има. И ми се ще това проклятие да се стовари върху теб и да почувстваш поне една десета от изпепеляващия огън, който ме унищожава ежедневно. Да закопнееш така, както аз не съм преставала. Но не. Не бива. Така ще се погубим и двамата. Сигурно ще поплача. Мъничко. Но после ще прогоня тези грешни мисли и ще ти пожелая щастие. Заслужаваш го. Надявам се някога да се срещнем пак. Ще бъда с разпуснати коси и голяма широкопола шапка, ще съм облечена в дълга бяла лятна рокля и ще вървя бавно. Ти ще ме настигнеш в гръб, ще се изравниш с мен и ще ме заговориш с усмивка. Аз ще ти отвърна със сдържана любезност и... С това ще приключи всичко. Вече ще съм оздравяла от теб и ще мога отново да ти бъда приятелка. Ще ми се да е възможно. Когато и да е. Но сега ти казвам "Довиждане!" Бъди здрав и се пази!

Твоя невъзможна приятелка: Мечтателката