До най-близкия ми и скъп приятел:
Здравей, мой скъпоценен и незаменим приятелю!
Пише ти твоето досадно главоболие, което постепенно, но неминуемо започва да отшумява. Дано! Искам да ти кажа колко много ми липсваш, и как след теб остана празнина, която с нищо не мога да запълня. Няма достатъчно силно и дълготрайно лекарство да притъпи болезненото усещане за край, след който не следва нищо. Да, там е само бездната. Пред нея ти поисках услугата да ме спасиш като си тръгнеш и забравиш за мен, защото нямах силата да се спра, преди да изгубя всичко. А щях. Наистина щях да разруша изграденото с такова усърдие и любов, свое настояще. За какво? За празно и сиво бъдеще? Не, не съм чак толкова безразсъдна. Замислих се. Как ли щях да продължа, тогава? Без сегашното, без бъдещето с теб, защото такова никога не би могло да има. За него са нужни двама, само аз не съм достатъчна. Постъпих по единствения правилен начин. За всички нас. Разделих пътищата ни макар да ми е ясно, че всичко е относително. И ...