Пътят... той вече е родéн. Родéн от нечии стъпки. Понякога стъпките се виждат,понякога те са затрупани с камъни и бурени, но те са там. Чакат те безмълвно, в тишината, в тъмнината. Чакат теб. Ти да се родиш, да се научиш да ходиш, и да вървиш по стъпките на живота. Той те вика,чака те... ще тръгнеш ли на пътешествие? Хайде! Но не сега, сега се чува детски плач. Да, едно дете се роди. То знае ли какъв ще е неговият път? Не, не знае. То има нужда само от някой, който да го обича, да бъде прегръщано и целувано. А къде е този някой? Няма го. То е самичко в креватчето си... плаче... много плаче, но се чуват и други плачещи гласчета, и те са сами. Всички те имат ли път?
Минават месеци. Тези родени чудеса, наречени деца още чакат. Чакат някой, който да ги обича, и да ги научи да ходят.
Беше зимен ден. Нищо, че навън беше мразовито. Този ден беше специален, и някак вълшебен. В стаята с бебета влезе един усмихнат човек, а в очите му имаше много усмивки и любов. Той се спираше от легълце на легъ ...