Пътят... той вече е родéн. Родéн от нечии стъпки. Понякога стъпките се виждат,понякога те са затрупани с камъни и бурени, но те са там. Чакат те безмълвно, в тишината, в тъмнината. Чакат теб. Ти да се родиш, да се научиш да ходиш, и да вървиш по стъпките на живота. Той те вика,чака те... ще тръгнеш ли на пътешествие? Хайде! Но не сега, сега се чува детски плач. Да, едно дете се роди. То знае ли какъв ще е неговият път? Не, не знае. То има нужда само от някой, който да го обича, да бъде прегръщано и целувано. А къде е този някой? Няма го. То е самичко в креватчето си... плаче... много плаче, но се чуват и други плачещи гласчета, и те са сами. Всички те имат ли път? 

Минават месеци. Тези родени чудеса, наречени деца още чакат. Чакат някой, който да ги обича, и да ги научи да ходят. 

Беше зимен ден. Нищо, че навън беше мразовито. Този ден беше специален, и някак вълшебен. В стаята с бебета влезе един усмихнат човек, а в очите му имаше много усмивки и любов. Той се спираше от легълце на легълце... и продължаваше... остана само още едно. Нещо се сви в гърдите на този човек, сякаш старата болка се обади, и започна да скача по сърцето му. Не искаше даже да погледне чудото в легълцето, но в този момент се случи чудо. Малкото детенце отвори очички, започна да мърда с ръчички и краченца. Човекът погледна право в сините очички на малкото детенце. А оттам, от легълцето две сини очи го гледаха също. Усмивка озари лицето на малкото момиченце. Все едно казваше: " Аз съм за теб. Бог ме изпрати- за теб." 

Мъжът взе в ръце детето, и с любов му прошепна: " Ти ще си... моят път, моят живот, моята светлина и моята обич." 

Излезе с пълни очи и с пълно сърце. Подаде щастието си в ръцете на своята жена. И те тримата се сляха в едно. Гледаха се, плачеха, сърцата им туптяха заедно. Сила струеше от душите им. Вече бяха семейство. И ето - роди се пътят. Пътят за едно малко момиченце, за един баща, за една майка. 

Как се ражда пътят? Ето така - от любовта. Когато те обичат, когато те целуват и прегръщат, когато ти разказват приказки, когато ти пеят,когато ти казват лека нощ. Когато казваш: " лека нощ, мамо, лека нощ, татко. Да спите като бебе в кош, и да сънувате златен грош." 

Сега аз съм голяма. Вървя по пътя. Падам, ставам, греша, уча се. Имам свои стъпки. Понякога те стъпват трудно,понякога лесно, но те са моите. В тях има и сълзи , и радост, и щастие, и усмивки , и гняв , и болка. Обръщам се назад и се усмихвам. Защото съм изпълнена с безкрайна любов към усмихнатия мъж с пъстри очи - моят татко. Последните думи на неговото пътешествие... "Ти си моята обич!" Към моята майка с пъстри очи... тя още ми казва, че Бог ме е изпратил при нея. Че не знае какво би правила без мен. 

Ето, виждаш ли, пътешественико? Моят път е пъстър, с пъстри очи. Аз не си позволявам да се отчайвам. Случва се само за малко. Мен любовта ме крепи. Тя е моята сила и моят път. Думите с толкова любов идват при мен, шептят ми, пеят ми, разказват ми приказки, обичат ме и ме изправят на крака, за да продължавам напред. И аз съм пътешественик. Като теб, и теб, и теб... държа в ръцете си обич... И ще вървя. А когато срещна някой паднал, ще му дам от моята сила, за да се изправи на крака. Да сътвори стъпки и да ги подари на своя път. Да остави следи за други паднали.

Да. Роди се път. Пътят за теб. Върви по пътя, какъвто и да е той. Върви и не спирай. Спреш ли бурени ще израснат от стъпките ти. Върви, пътешественико.