По пътя
Есма покани само десетима души за панихидата на Исмаил. Нямаше възможност да нахрани повече хора. Изминалата една година беше тежка за нея. Още пред очите й се редяха картини – как изхрущя клонът, как мъжът й се сгромоляса от ябълковото дърво, ударът на главата му в плочника, разплисканата кръв, нелепата смърт… и до там.
Животът й се промени за миг. Остана сама. Първо се молеше на бог, после се ядосваше на съдбата си, проклинаше късмета си, чудеше се защо се случи това, плачеше тихомълком и накрая се предаде на времето.
Караше ден за ден, като се примири, че нищо хубаво няма да се случи. От хубава, румена жена се превърна в бледа и намръщена лелка, а беше в средата на четирдесетте. Русата й тежка коса излиня. Лицето й застина в една непроницаема маска, не показваща никакви емоции. Фигурата й стана слаба и кльощава. Не се хранеше добре, не спеше спокойно. Времето не лекуваше душата й, а я накъсваше на малки парчета. Ходеше в джамията и се молеше за душата на Исмаил, но самата тя не намираше никаква утеха и покой.
Какво остава от човека – нищо …нищо не остава, днес си тук на земята, утре те няма завинаги… - мислеше си тя вечерта след панихидата и очите й плувнаха в сълзи. Махна шарената забрадка и я сгъна внимателно. Коприната прошумоля под пръстите й. Хвърли една цепеница в кюмбето. Угаси лампата.
Застана до прозореца и се загледа в тъмното небе. Мракът беше се спуснал над селото и тъмнината я накара да потръпне. Луната се беше изцъклила – сияйна и бледа. Боровете, които се издигаха от двете страни на къщата бяха застинали в сенките. Легна в голямото легло, но така и не свикна да спи сама. Въртеше се без сън, въздишаше, а навън свиреше вятър. Беше страшно, сякаш гладна вълчица виеше срещу пълната луна. Сложи длани на ушите си, за да не чува нито звук. Риданието й замря. Сълзи не й останаха. Беше жива – умряла.
Родом беше от Биркова, но родителите й се споминаха, а братята й продадоха всичко и заминаха на работа в Германия. Омъжи се в съседното село Цветино, на двадесетина километра от Велинград. Селото се намираше в джендема, високо в планината. Въздухът беше кристален и чист. Родопа сияеше под слънчевите лъчи. Тя харесваше джендема, беше свикнала в планината, на труд и тишина. Имаше четиридесет къщи в няколко махали, пръснати от двете страни на ромолящата рекичка. През лятото пасбищата зеленееха, миришеше на мащерка, риган и омайниче, жужаха пчели, пееха птици. Събираха гъби, билки, треволяци. Посрещаше вечер добитъка, доеше козите и кравата, имаха си и мляко, и сирене.
А съпругът й Исмаил имаше златни ръце. Хвалеха го, че майстори хубави мебели и сякаш дървото оживяваше под пръстите му. У дома беше направил всичко от орех – шкафове, гардероб, столове, пейка. Всеки ден той хващаше родопската теснолинейка от Цветино и пътуваше два часа до мебелната фабрика в Белово. Вечер се прибираше уморен, но щом стъпеше в къщата умората му се стопяваше и весела усмивка се разливаше по лицето му. Носеше на Есма по нещичко от града – я халва, я маслини, я някоя басма на цветчета. Живееха си тихо и кротко. В почивните дни сееха картофи и боб в някое по-равно място.
А сега тя остана сама – без дете, без близки хора. Само с добитъка -три кози, десетина кокошки и крава. Но продаде на бърза ръка кравата. Не й трябваше нищо. Само комат хляб, чаша чай и бучка сирене. Скоро и от козите щеше да се отърве. Добре, че работаше в селският магазин, да се залисва с нещо, че иначе мъката я стопяваше и като черен облак пълзеше у нея.
Есма премете магазина, запали кюмбето и сложи кафеника да заври. Зимата скоро щеше да започне. Дъжд ,на едри капки се сипеше от оловното настръхнало небе. И вятърът пак не беше стихнал. Обърса плота и седна зад тезгяха. Продаваше всичко. Избелялата табела – Смесен магазин се полюшваше над вратата. Скоро чу буботенето на пикапа и Денис влезе в магазина.
- Добро утро, Есме.
- Добро утро – промърмори тя.
Денис разтовари хляба, безалкохолно, олио, брашно, сол, ориз, захар, макарони и още куп неща. Есма взе документа и започна да брои и да нарежда стоката. Денис се завъртя до печката и надникна към кафеника, от който ухаеше на кафе.
- Хубаво мирише, Есме, почерпи едно кафе.
Есма пресипа в две чаши кафе и подаде едната на Денис.
- Уффф…голям студ е днес. Имам да обикалям в този дъжд …много работа - засърба той.
Той беше жилав тъмноок мъж, не беше се женил и цял живот се грижеше за близките си. Беше добряк по душа, хората го уважаваха. Работеше към кооперацията в Якоруда и снабдяваше селата със стока.
Денис беше на нейните години, живееше в другата махала с майка си, сестра си и един куп дечурлига. Сестра му остана с четири деца, мъжът й замина за Германия и тя се премести в къщата при Денис и майка му. Пращаха им пари от Германия и горе – долу изкарваха месеца.
Денис я погледна настойчиво, но Есма си пиеше кафето мълчешком. Усещаше, че я харесва, червенина запъпли по лицето й, наведе очи смутено.
Мислите кръжаха в главата й.
Вдовица съм, не е редно да ме задиря Денис…какво ще кажат хората…
Той й подаде празната си чаша, извърна се пак към нея и излезе.
Нещо топло се разля в гърдите й. Есма сплете ръце и се опря до прозореца. Загледа след Денис, който се изгуби в дъжда.
Валя цял ден и накрая небето се проясни. Един слънчев лъч проби сивите облаци. Тя заключи магазина и тръгна по калната улица. Бързаше да се прибере в студения си дом.
Чу някакви стъпки зад гърба си и докато се обърне, една мъжка ръка я хвана за пръстите.
- Денис…какво правиш тук?
- Есме, Есме…ела с мен…ще те водя у дома при мама и сестра ми. Те ни чакат…
Очите му я изгаряха. Тя не наведе глава, а впери сините си очи в него. Сърцето й заби като подивяло. Объркана и смутена, тя се поколеба няколко мига, после нежно се усмихна и тръгна редом с него. Силните му мъжки ръце я държаха здраво.
Нищо не губя…дано да имам късмет…дано да намеря обич…знае ли човек…какво му е писано…
Някаква лекота я обзе. И увереност. Направи избор. Нямаше да е сама. Животът можеше и да е хубав с Денис.
- Щом е рекъл, аллах…
...да вървим…по пътя…
© T.Т. Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Благодаря , Емил, че прочу!
-
Много истинско, много силно!!!
-
Благодаря!
-
Браво, Таня!
Разказите, които пишеш за България са най-хубави според мен!
С удоволствие ги чета! Можеш да ги издадеш в малка книжка - мое мнение.
Усещат се характерите на героите, проблемите, времето в което живеят, природата! -
Благодаря, Vanko!
-
Да добри хора живеят в Родопите.Много добре си ги описала Таня.
-
Благодаря, Дон Бъч!
Поздрави! -
Браво, Таня! Много хубав разказ, с човещина и надежда. Много ярки и убедителни описания също. Поздрави и от мен!
-
Благодаря, Роси, че прочете!
-
Много хубаво разказваш! Познавам хора от Якоруда! Топли и гостоприемни! Потопи ме в атмосферата! Поздравявам те!
-
Благодаря, Харпун!
Много са гостоприемни и земни хора! -
Преди години в Дагоново малко след Якоруда ми се развали колата а бяха едни почивни дни,нищо не работи,страхотни хора направиха невъзможното да ми помогнат,наистина Хора.Стахотен разказ Танче,Поздрав.
-
Радвам се на щастливи развръзки, силен разказ, Танче. Прочетох с удоволствие.
-
Благодаря Пепи! Поздрави и от мен!
-
Много ми хареса, поздравления!
-
Благодаря, Иви!
Хубав ден! -
Много хубав разказ, Танче. Топъл, непринуден, човешки, изваден от живота. Личи, че е написан с лекота, грабва и леко се чете!
Поздравявам те!
👍 -
Благодаря Младене, за "любими"!
-
Поздрави, Краси!
-
така е, страхотен разказвач си
... мястото ми е близко, хората-познати.. -
Ок, Гедеон, оставям го така!
-
Благодаря, Руми !
-
Много хубав разказ. А и разказването ти, картината изплува пред очите- образи, природа, бит. Колко малко трябва на човека да е щастлив. Обич, разбирателство, взаимност, топлина в дома и отношения! Поздравления
-
Благодаря, приятели ,че се спряхте на моята страничка!
-
Това е животът„...да вървиМ...по пътя...“ - „самО дърво не гори“. Хубав разказ!
-
Толкова непринудено разказваш .
Става някакси топло и задушевно при четене, макар,че има и тъжна част, но надеждата за втори шанс, го прави прекрасно! -
Браво, хареса ми,. нещата от живота, преплетени с човешка жал по изгубеното и с надежда към доброто...
-
Не знам как ми хрумна това заглавие, чудех се дали да е с друго заглавие - Ново начало, Щом е рекъл Аллах и накрая реших да е По пътя.
Ако искаш да го сменя? -
Хората в Родопите са топли, гостоприемни и непринудени. Удивих се на скромността, трудолюбието и честността им, което много рядко се случва в днешно време. Живеят в райско кътче, природата ги е направила издръжливи и силни. Усмихват се на най-дребните неща, щастливи хора са...
-
И на мен ми хареса. Браво!
-
Вижда се, че познаваш местата там.
Тя историята си е съвсем обикновена, но ми става едно уютно като чета.... -
Човечен, топъл разказ. Оживяха пред очите ми - герои, съдби, картини...
-
Ирина, благодаря, че прочете. Историята е по действителен случай. Пътувах в този край и една жена ми разказа за живота си.
-
Страшно пишеш. Чета с удоволствие, без да очаквам нещо свръхнакъдрено. Но се пренасям във всеки един от световете ти. С голяма лекота, при това.
-
Благодаря, Блу!
Хубав ден! -
Повтарям коментара на Галя Борисова - Много хубав разказ!
-
Поздрави, Гале!
-
Много хубав разказ! Винаги е интересно и добре разказано това, за което пишеш, Таня!
Поздрави!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
