По пътя

     Есма покани само  десетима души за панихидата на Исмаил. Нямаше възможност да нахрани повече  хора. Изминалата една година беше тежка за нея. Още пред очите й се редяха картини – как  изхрущя клонът, как мъжът й  се сгромоляса от ябълковото дърво, ударът на главата му в плочника, разплисканата  кръв, нелепата смърт… и  до там.

     Животът й се промени за миг. Остана сама. Първо се молеше на бог, после се ядосваше на съдбата си, проклинаше късмета си, чудеше се защо се случи това, плачеше тихомълком и накрая се предаде на времето.

     Караше ден за ден, като се примири, че нищо  хубаво няма да се случи. От хубава, румена жена се превърна в бледа и намръщена лелка, а беше в средата на четирдесетте. Русата й тежка коса излиня. Лицето й застина в една непроницаема маска, не показваща никакви емоции. Фигурата й стана слаба  и кльощава. Не се хранеше добре, не спеше спокойно. Времето не лекуваше душата й, а я накъсваше на малки парчета.  Ходеше в джамията и се молеше за душата на Исмаил, но самата тя не намираше никаква утеха и покой.

   Какво остава от човека – нищо …нищо не остава, днес си тук на земята, утре те няма завинаги… - мислеше  си тя вечерта след панихидата  и очите й плувнаха  в сълзи. Махна шарената забрадка и я сгъна внимателно. Коприната прошумоля под пръстите й. Хвърли една цепеница в кюмбето. Угаси лампата.                                                                             

      Застана до прозореца и се загледа в тъмното небе. Мракът беше се спуснал над селото и тъмнината  я накара да потръпне. Луната се беше изцъклила – сияйна и бледа.  Боровете, които се издигаха от двете страни на къщата бяха застинали в сенките. Легна в голямото легло, но така и не свикна да спи сама. Въртеше се без сън, въздишаше, а навън свиреше вятър. Беше страшно, сякаш гладна вълчица виеше  срещу  пълната луна. Сложи длани на ушите си, за да не чува нито звук. Риданието й замря. Сълзи не й останаха. Беше жива – умряла.

    Родом беше от Биркова, но родителите й се споминаха, а братята й  продадоха всичко и заминаха на работа в Германия. Омъжи се в съседното село Цветино, на двадесетина километра от Велинград. Селото се намираше в джендема, високо в планината. Въздухът беше кристален и чист. Родопа сияеше под слънчевите лъчи.  Тя харесваше джендема, беше свикнала  в планината, на труд  и тишина. Имаше четиридесет къщи в няколко махали, пръснати  от двете страни на ромолящата рекичка. През лятото пасбищата зеленееха, миришеше на мащерка, риган и омайниче, жужаха пчели, пееха птици. Събираха гъби, билки, треволяци. Посрещаше вечер добитъка, доеше козите и кравата, имаха си и мляко, и сирене.

    А съпругът й Исмаил имаше златни ръце. Хвалеха го, че майстори хубави мебели и  сякаш дървото оживяваше под пръстите му. У дома беше направил всичко  от орех – шкафове, гардероб, столове, пейка. Всеки ден той хващаше родопската теснолинейка от Цветино и пътуваше  два часа  до мебелната фабрика в Белово. Вечер се прибираше уморен, но щом стъпеше в къщата умората му се стопяваше и весела усмивка се разливаше по лицето му. Носеше на Есма по нещичко от града – я халва, я маслини, я някоя басма на цветчета. Живееха си тихо и кротко. В почивните  дни сееха картофи и боб в някое по-равно място.                                                          

   А сега тя  остана сама – без дете, без близки хора.  Само с добитъка -три кози, десетина кокошки и крава. Но продаде на бърза ръка кравата. Не й трябваше нищо. Само комат хляб, чаша чай  и бучка сирене. Скоро и от козите щеше да се отърве. Добре, че работаше  в селският магазин, да се залисва  с нещо, че иначе  мъката я стопяваше  и  като черен облак  пълзеше у нея.

   Есма премете магазина, запали кюмбето и сложи кафеника  да заври. Зимата скоро щеше да започне. Дъжд ,на едри капки се сипеше от оловното настръхнало небе. И вятърът пак не беше стихнал. Обърса плота и седна зад тезгяха. Продаваше всичко. Избелялата табела – Смесен магазин се   полюшваше над вратата. Скоро чу буботенето на пикапа  и Денис влезе в магазина.

                - Добро утро, Есме.

                - Добро утро – промърмори тя.

        Денис разтовари хляба, безалкохолно, олио, брашно, сол, ориз, захар, макарони и още куп неща. Есма взе документа и започна да брои и да нарежда стоката. Денис се завъртя до печката и надникна към кафеника, от който ухаеше на кафе.

                          - Хубаво мирише, Есме, почерпи едно кафе.

 Есма пресипа  в две чаши кафе и подаде едната на Денис.

                        - Уффф…голям студ е днес. Имам да обикалям в този дъжд …много работа - засърба той.

   Той беше жилав тъмноок  мъж, не беше се женил и цял живот се грижеше за близките си. Беше добряк по душа, хората го уважаваха. Работеше към кооперацията в Якоруда и снабдяваше селата със стока.

Денис  беше на нейните години, живееше в другата махала с майка си, сестра си и един куп дечурлига. Сестра му остана с четири деца, мъжът й замина за Германия и тя се премести в къщата при Денис и майка му. Пращаха им пари от Германия и горе – долу изкарваха месеца.  

     Денис  я погледна настойчиво, но Есма си пиеше кафето мълчешком. Усещаше, че я харесва, червенина запъпли по лицето й, наведе очи смутено.

Мислите  кръжаха в главата й.

     Вдовица съм, не е редно да ме задиря Денис…какво ще кажат хората…

    Той й подаде празната  си чаша, извърна се пак към нея  и излезе.

     Нещо топло се разля в гърдите й. Есма сплете ръце  и се опря до прозореца.   Загледа след  Денис, който се изгуби в дъжда.

    Валя цял ден и накрая небето се проясни.  Един слънчев лъч проби сивите облаци.  Тя заключи магазина и тръгна по калната улица. Бързаше да се прибере в студения си дом.

       Чу някакви стъпки зад гърба си и докато се обърне, една мъжка ръка я хвана за пръстите.

                                - Денис…какво правиш тук?

                                - Есме, Есме…ела с мен…ще те водя у дома при мама и сестра ми. Те ни чакат…

   Очите му я изгаряха. Тя не наведе глава, а впери сините си очи в него. Сърцето й заби като подивяло. Объркана и смутена, тя се поколеба  няколко мига, после нежно се усмихна  и  тръгна редом с него. Силните му мъжки ръце я държаха здраво.

  Нищо не губя…дано да имам късмет…дано да намеря обич…знае ли човек…какво му е писано…

                       Някаква лекота я обзе. И увереност. Направи избор. Нямаше да е сама. Животът можеше и да е хубав с Денис.

                    - Щом е рекъл, аллах…

                                   ...да вървим…по пътя…