5 min reading
Есма покани само десетима души за панихидата на Исмаил. Нямаше възможност да нахрани повече хора. Изминалата една година беше тежка за нея. Още пред очите й се редяха картини – как изхрущя клонът, как мъжът й се сгромоляса от ябълковото дърво, ударът на главата му в плочника, разплисканата кръв, нелепата смърт… и до там.
Животът й се промени за миг. Остана сама. Първо се молеше на бог, после се ядосваше на съдбата си, проклинаше късмета си, чудеше се защо се случи това, плачеше тихомълком и накрая се предаде на времето.
Караше ден за ден, като се примири, че нищо хубаво няма да се случи. От хубава, румена жена се превърна в бледа и намръщена лелка, а беше в средата на четирдесетте. Русата й тежка коса излиня. Лицето й застина в една непроницаема маска, не показваща никакви емоции. Фигурата й стана слаба и кльощава. Не се хранеше добре, не спеше спокойно. Времето не лекуваше душата й, а я накъсваше на малки парчета. Ходеше в джамията и се молеше за душата на Исмаил, но самата тя не нами ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up