По следите на цивилизацията

"Станимашкият надпис на цар Иван Асен IIе старобългарски епиграфски паметник, издълбан върху югозападния мраморен склон на Асеновата крепост край Станимака през 1899 година като копие на надпис от 1231 г. Разположен е в осем реда. Той гласи:

В(Ъ) ЛѢ(TO) S Ѱ Л Ѳ ЕН(ДИ)К(TA) Д Б(OГ)Ѡ(МЪ) ВЪЗДВИЖЕНЫ ЦР(Ь) АСѢНЬ БЛЪГАРОМЪ И ГРЪКОМЪ ТАЖЕ И ПРОЧИМЪ СТРАНАМЪ ПОСТАВИ АЛЕКСѢ СЕВАСТА И SИЗДА СЕИ ГРАДЪ“

На съвременен български език:

„В година 6737 от сътворението на света (1231 г.), индиктион 4-ти от Бога въздигнатият цар Асен [цар] на българите и гърците, също и на други страни, постави Алекси [за] севаст и изгради тази крепост."

   2019-та година. Пролет е. Ухае на любов и на надежда. Слънцето грее над мен, упояват ме птичките от цъфналия дрян, а там се гуши едно облаче, зад дървото. Самотно е. И на мен ми е самотно и ми е тъжно. В краката ми се въргалят пластмасови бутилки, гуми, опаковки, мокри кърпи. Провирам се между дърветата в една пропаст, точно под пътя за Асеновата крепост. В началото си тананиках, но вече не ми е до песен. Гледам, облачето леко помръдна над мен и реших, ей така да опитам да го заговоря.

- Кажи ми облаче, надолу има ли още човешки следи?

Облачето, обаче явно не ме чу. Мълчеше. Тогава едно кенче бира хвръкна от минаващата кола отгоре и ме издрънча по главата. Избърсах потеклата капка по челото и се наведох да взема кутийката. Беше марка Каменица. Такава марка трябва да е и съвестта на дебила, който ме уцели. Вдигнах очи и се огледах. Под пътя са сложили бетонни стени, подпират планината да не падне, обзавеждат я с контейнери, с кошове за боклук, с табели: "Не замърсявайте гората – глоба от 150, до 500 лв!" или "Пазете гората чиста!" Има и една женичка, която са наели от общината, но и тя е на изчезване. Съвестта на хората е изчезващ вид. Също като нацията. И като планината. Руши се. Асфалтът нагоре, на места е напукан, другаде е срутен или кух. Стои като нагризан. Дърветата още не са изчезнали съвсем, плахи минзухари никнат сред мокри кърпи. Белите дробове са болни. Цивилизацията е в своя апогей. Гайда плаче някъде от висините на параклисите, плаче с гласа на планината, излиза на пресекулки, задъхва се и спира. Не ни иска такива. И защо сме ѝ? Защото ни дреме на шмайзера. Или не ни дреме. Все тая.

Въздъхвам и се навеждам да си продължа работата. В тая пропаст трябва да е красиво, в гората, в района. Това се води рая на града и е свято място. Освен, че има силна енергия, човек като погледне, трябва да му се напълни окото, да му ахне душата, да му дойдат сили за дела. А то, като погледнеш, все едно са докарали сметта от  четвъртък пазара. Под шумата положението става още по-безнадеждно, защото започват да се показват торби пълни с боклуци. По-надолу има чувал с 3-4 поставки за чинии, още по-нататък - почти нов  юрган, прилича ми на част от чеиза на някоя булка. Юргана после ще сляза да го взема, може дори да ми потрябва за през нощта и да сънувам сънищата на някоя девица. Стъпвам по кръвта на миналото. Вървя върху пътека от скелети и на тракийци, и на римляни, и на византийци, и на западноевропейци, и на българи и на османлии. Тук са заровили своите мечти и надежди, тук са оплакали дедите си и са отгледали децата си. Тук са положили костите си, за да ни има нас. А ние си полагаме кенчетата и презервативите.

Забравих да кажа, че не съм сама. Ей там на другия рид се катери като диво козле една моя приятелка. На чешмичката пък отгоре е третата ми приятелка. Тя е с двете ни 5 годишни деца. Те обират боклуците около масата с пейки. Има и още петима души, които вършеят някъде над крепостта. Проблема е, че за два часа напълнихме около осем чувала, а боклуците сякаш не спират да извират. Почивен ден е, извървяха се доста хора над мен – гледат, чудят се какво шумоли там под пътя, едни извръщат глава, други са мълчаливи зрители, трети пък одобрително кимат , сякаш малко не им достига да се включат. Значи все пак има надежда си казах, докато подавах глава над препълнения чувал.

- Има, някаква. – проговори облачето.

- Ха! Ама ти говориш!

- Говоря ти в главата, не се ласкай. И вече не съм облаче ле бяло, а облаче почерняло.

- Така ли? Че защо пък почерняло?

- Защо ли? Защото ни разплакахте майката. Защото горят сметища. Навсякъде е сеч, гробищата растат, болниците и санаториумит са пълнят. И горите, дето бяха домове за борците за свобода изчезват. Родопа се превива, нозете ѝ изсякохте, ръцете ѝ нарязахте и си плюхте в лицето на майката. А вие се гордеете. С кое се гордеете?

С кое се гордеем, наистина? – се зачудих. Всичко, с което можем да се гордеем е история. Но ние с какво сме допринесли за нея? С нищо. Какво сме посадили, какво ще берат след нас децата ни? Ще ни берат срама. Ей това. Друго няма.