Изградих наново къщата си на морето.
В мислите.
И поканих любовта.
Години наред обикалям с тамян. Смъртта посичаше корените ми, нямах възможност да ги опозная. Започна с баба ми... продължи с дядо ми по бащина линия. Редуваше на принципа жена-мъж. Ставаше все по-страшно, когато реши да прибира не само мъдростта в рода ми, но и силата. Вече се бях убедил в думите на старите, че „Няма ред!“...
Спомням си деня и мястото, когато ти споделих за смъртта на майка ми. Бяхме седнали на онази буна, пихме кафе и чакахме приближаващия ярък залез. Не исках да плача пред теб, защото едва се познавахме. Не ти казах и защо толкова настоявах аз да взема топлите напитки (именно в този ден тя напусна мен и баща ми завинаги). Поне физически...
Въпреки това... се разплаках. Никога не ме е било срам да го правя. Бях с маска единствено на погребението й, в подготовка на живота, който трябваше да се откаже да търси разни слабости при мен. Не си спомням дали ми благодари, че ти споделих. Мисля, че го направи п ...