Странна беше тази птица. Кацна на клона на дървото зад тарабите и се сгуши. Не беше много студено, снегът беше накъсан по тревата, тук-там се подаваше изсъхнала трева, а измръзналата земя се кокореше в очакване на пролетта.

     Несвоевременно бе това очакване, защото месецът беше януари, птицата – съвсем гладна, а клонът, върху който бе кацнала, се пропука.

     Тя издаде тревожен звук и подскочи. Приземи се в двора на едното семейство. Жената видя посещението и каза:

     – Тая гарга пак идва при нас. На красива се прави. И какво точно тъси тук?

     Мъжът се прозя. Беше обедно време, скучно и гладно.

     – Това не е гарга. – Взе си очилата и се вгледа по-добре. – Това не е гарга.

     – А какво е? – изкрещя жената. – Ти все я защитаваш! Очите ти изпи тая уруспия, съседката!

     Мъжът прибра очилата си в калъфката и отиде до печката. Не е студено, ама по-хубаво е до печката. Зима е все пак. Понякога студът иде повече с вятъра, а не със сезона или с температурата.

     – Човек от вятъра повече настива, отколкото от студа.

     – Какво каза? – изпищя жената. – Теб вятър те вее цял живот, а нищо ти няма.

     Значи е чула мислите ми, каза си мъжът и престана да мисли по лични съображения.

     Усети обаче накъде духа вятърът и затова излезе да изгони птицата. Тя имаше бяла гушка и цялото ѝ тяло отдолу бе бяло, човката черна, а отгоре беше маслено зелена и пъстра, много красива.

     Уморен и унил го видя да излиза от кухнята птицата, съжали го и подскочи. Качи се на същото дърво и застана на друг, по-здрав клон.

     Върна се в кухнята и чу жената да нарежда:

     – Вече за нищо не става, освен да плаши гаргите! Чучело! Бостанско плашило!

     Взе една книга с приказки и започна да срича. Обичаше тези приказки, защото ги четеше вече за хиляден път. Друга книга нямаше вече след разпродажбите, а и не му трябваше. Човек с приказки идва и с приказки си отива; и винаги една от тях е неговата.

     Съседът видя с бинокъла как птицата подскочи от съседния двор и каза на жена си:

     – Тоя вампир пак изскочи да стреля птицата!

     – Та той няма пушка! Само ти стреляш по птиците зиме.

     Мъжът с бинокъла имаше камуфлажна униформа, целият бе в светлозелено, ръкавите му – в тъмнозелено, фуражката – в сивозелено, а косата му нямаше цвят поради отсъствие. Изстена:

     – Докога ще флиртуваш с него! Той нямал пушка? Дрън-дрън! Защо тогава изскочи като тапа от войнишки мех, та да изгони тази красива птица? Знаеш ли колко са редки по тези места?

     – Меховете ли? – жена му готвеше нещо на котлона и понеже яхнията ѝ вървеше на зле, трябваше да си го изкара на някого.

     Мъжът в зелено погледна със съжаление провисналия си корем и изстена:

     – Какви мехове? Аз ти говоря за война, а ти нищо не разбираш. Готвѝ си там онова, дето не става за ядене. Аз съм тук, за да пазя живота.

     Тя се изсмя състрадателно и продължи да слага кимион. После сложи още сол, за да добави дафинов лист след куркумата. После се досети, че ще ѝ трябва още кимион и сол, защото куркумата се оказа повече.

     Изчете приказката за содената питка и му се дояде. Тя много е пътувала из зимните преспи и най-накрая все някой трябва да я е изял. Винаги му се дояждаше от тази приказка. По-добре беше да прочете тази за жабата и принца. Или за змея.

     – Гладен съм! – каза.

    Жена му гледаше през прозореца как бавно се топи снегът и си мислеше, че тая зима както е започнала, няма скоро да свърши. Мек януари значи студен април. Какво ще стане с теменужките ѝ?

     – И какво от това? – отговори тя със закъснение, съобщаващо отношението ѝ към глада. – Нали комшийката готви, не усещаш ли? Иди при нея.

     – Нали изгоних птицата? Заслужих си обяда.

     – Тя сама избяга. Всяка птица бяга от теб. Особено пойните.

     Е, най-грозната и проклета се задържа – каза си и започна да тършува в шкафа за малко сланина.

     – Чух те! – рязко изкрещя жена му и се обърна към себе си да види какво да прави с това изобилие.

     – Стига си зяпал с тоя бинокъл! – врътна с пръст майсторката на яхнията в съседната къща. – Какво сега търсиш?

     – Друга птица. Тази беше прокудена от своята земя.

     – Хайде, стана обедно време. Ела да ядеш.

     Тя му сипа в чинията и му даде две кори хляб.

     Свали фуражката си, среса единственият косъм отгоре с треперещи пръсти, остави бинокъла настрана и каза тъжно:

     – Знаеш ли, днес не съм гладен. – От чинията му де носеше ехидна миризма. – Може би, ако все пак бях гръмнал птицата... щяхме да имаме и малко птиче месо. Дивеч.

     – Простак! – изсъска жена му.

     Двама бивши мъже на честта – учител и военен, стояха навън и пушеха. Отреме-навреме се поглеждаха през тарабите, но скришом. И двамата бяха гладни, гладни. Единият с бинокъл, с пушка и с шапка. Другият с очила и с книга. Погледаха, попушиха, помълчаха, видяха, че наблизо няма птици и без да се поздравят, влязоха в кухните при жените си.