Странна беше тази птица. Кацна на клона на дървото зад тарабите и се сгуши. Не беше много студено, снегът беше накъсан по тревата, тук-там се подаваше изсъхнала трева, а измръзналата земя се кокореше в очакване на пролетта.
Несвоевременно бе това очакване, защото месецът беше януари, птицата – съвсем гладна, а клонът, върху който бе кацнала, се пропука.
Тя издаде тревожен звук и подскочи. Приземи се в двора на едното семейство. Жената видя посещението и каза:
– Тая гарга пак идва при нас. На красива се прави. И какво точно тъси тук?
Мъжът се прозя. Беше обедно време, скучно и гладно.
– Това не е гарга. – Взе си очилата и се вгледа по-добре. – Това не е гарга.
– А какво е? – изкрещя жената. – Ти все я защитаваш! Очите ти изпи тая уруспия, съседката!
Мъжът прибра очилата си в калъфката и отиде до печката. Не е студено, ама по-хубаво е до печката. Зима е все пак. Понякога студът иде повече с вятъра, а не със сезона или с температурата.
– Човек от вятъра повече настива, отколкото от студа.
– Какво каза? – изпищя жената. – Теб вятър те вее цял живот, а нищо ти няма.
Значи е чула мислите ми, каза си мъжът и престана да мисли по лични съображения.
Усети обаче накъде духа вятърът и затова излезе да изгони птицата. Тя имаше бяла гушка и цялото ѝ тяло отдолу бе бяло, човката черна, а отгоре беше маслено зелена и пъстра, много красива.
Уморен и унил го видя да излиза от кухнята птицата, съжали го и подскочи. Качи се на същото дърво и застана на друг, по-здрав клон.
Върна се в кухнята и чу жената да нарежда:
– Вече за нищо не става, освен да плаши гаргите! Чучело! Бостанско плашило!
Взе една книга с приказки и започна да срича. Обичаше тези приказки, защото ги четеше вече за хиляден път. Друга книга нямаше вече след разпродажбите, а и не му трябваше. Човек с приказки идва и с приказки си отива; и винаги една от тях е неговата.
Съседът видя с бинокъла как птицата подскочи от съседния двор и каза на жена си:
– Тоя вампир пак изскочи да стреля птицата!
– Та той няма пушка! Само ти стреляш по птиците зиме.
Мъжът с бинокъла имаше камуфлажна униформа, целият бе в светлозелено, ръкавите му – в тъмнозелено, фуражката – в сивозелено, а косата му нямаше цвят поради отсъствие. Изстена:
– Докога ще флиртуваш с него! Той нямал пушка? Дрън-дрън! Защо тогава изскочи като тапа от войнишки мех, та да изгони тази красива птица? Знаеш ли колко са редки по тези места?
– Меховете ли? – жена му готвеше нещо на котлона и понеже яхнията ѝ вървеше на зле, трябваше да си го изкара на някого.
Мъжът в зелено погледна със съжаление провисналия си корем и изстена:
– Какви мехове? Аз ти говоря за война, а ти нищо не разбираш. Готвѝ си там онова, дето не става за ядене. Аз съм тук, за да пазя живота.
Тя се изсмя състрадателно и продължи да слага кимион. После сложи още сол, за да добави дафинов лист след куркумата. После се досети, че ще ѝ трябва още кимион и сол, защото куркумата се оказа повече.
Изчете приказката за содената питка и му се дояде. Тя много е пътувала из зимните преспи и най-накрая все някой трябва да я е изял. Винаги му се дояждаше от тази приказка. По-добре беше да прочете тази за жабата и принца. Или за змея.
– Гладен съм! – каза.
Жена му гледаше през прозореца как бавно се топи снегът и си мислеше, че тая зима както е започнала, няма скоро да свърши. Мек януари значи студен април. Какво ще стане с теменужките ѝ?
– И какво от това? – отговори тя със закъснение, съобщаващо отношението ѝ към глада. – Нали комшийката готви, не усещаш ли? Иди при нея.
– Нали изгоних птицата? Заслужих си обяда.
– Тя сама избяга. Всяка птица бяга от теб. Особено пойните.
Е, най-грозната и проклета се задържа – каза си и започна да тършува в шкафа за малко сланина.
– Чух те! – рязко изкрещя жена му и се обърна към себе си да види какво да прави с това изобилие.
– Стига си зяпал с тоя бинокъл! – врътна с пръст майсторката на яхнията в съседната къща. – Какво сега търсиш?
– Друга птица. Тази беше прокудена от своята земя.
– Хайде, стана обедно време. Ела да ядеш.
Тя му сипа в чинията и му даде две кори хляб.
Свали фуражката си, среса единственият косъм отгоре с треперещи пръсти, остави бинокъла настрана и каза тъжно:
– Знаеш ли, днес не съм гладен. – От чинията му де носеше ехидна миризма. – Може би, ако все пак бях гръмнал птицата... щяхме да имаме и малко птиче месо. Дивеч.
– Простак! – изсъска жена му.
Двама бивши мъже на честта – учител и военен, стояха навън и пушеха. Отреме-навреме се поглеждаха през тарабите, но скришом. И двамата бяха гладни, гладни. Единият с бинокъл, с пушка и с шапка. Другият с очила и с книга. Погледаха, попушиха, помълчаха, видяха, че наблизо няма птици и без да се поздравят, влязоха в кухните при жените си.
© Владимир Георгиев All rights reserved.