Беше ранна съботна сутрин на новия терминал на летище София. Билетните гишета работеха трескаво, обслужвайки заминаващите пътници. Барчето в единия край на залата беше отворено и две оправни момичета сервираха кафе и сладкиши, не забравяйки да надчитат по-разсеяните пътници. Беше пълно с изпращачи и заминаващи. Служителите на различни авиолинии сновяха напред-назад, ловко провирайки се между хората. Тя седеше на пейките до изхода към терминалите. Той беше в барчето в другия край на залата със родителите и приятелите си. Само той знаеше, че тя е тук и също го изпраща и мълчаливо се прощаваше с нея. Без думи и прегръдки, без дори да разменят един поглед, двамата се разделяха. Най-вероятно завинаги. Тя знаеше, че това ще се случи от самото начало. Той не мислеше за това тогава, защото не смяташе, че би имало някакво значение за него. Тя беше приела да плати цената. Той тепърва започваше да разбира истинската цена. Цената на едно “здравей”, напечатано на компютърната клавиатура и изпратено в мрежата преди 3 месеца. Толкова много “здравей” преди това не костваха абсолютно нищо, че той бе свикнал да ги смята за напълно невинни и безопасни. Всъщност това ги правеше и малко скучни. Все по-често се улавяше, че изпитва досада, породена от факта, че може да предскаже един разговор с момиче по нета още преди да е започнал. “Здравей. Чатва ли ти се?” “Зависи” “От какво зависи?” “От тебе. Не ми се слушат простотии” “Казвам се Ники. А ти?” “Аз съм ... Откъде си, Ники?” “Роден съм в София. А ти?” “Не те питам къде си роден, а къде живееш сега. На профила ти пише Австралия. Там ли си наистина?” “Да. Тук живея. Има ли някакво значение?” “Няма. Никакво. На колко години си и имаш ли семейство?” “На 39 години, женен. Имам и деца” “Да са ти живи и здрави” Оттук вариантите бяха постепенно отслабване на интереса, лек или по-сериозен флирт, изпращане на снимка и поискване на такава, покана за телефонен разговор. Обикновено се интересуваха какво работи и в коя част на Австралия живее. Рядко разговаряше с тях по-дълго от седмица преди да ги изтрие от контактната си листа. Беше му ясно, както им беше ясно и на тях, че търси нещо. Проблемът беше, че и той нямаше представа какво е то. Какво всъщност може да търси осигурен 39 годишен мъж с две деца и жена, за която много други мъже му завиждаха? Това “здравей” беше като всички други. “Чатва ли ти се?” попита той. “Защо не.” Хубав отговор, си помисли Ники тогава. Наистина. Защо не?! И те продължиха да си чатят... После нито той, нито тя можеха да си спомнят за какво всъщност са си говорили. Той си спомняше чувството, което се появи и засилваше със всеки разговор с нея. Чувството на спокойствие. Той не мислеше за какво да и говори и как да го каже. Просто и казваше това, което чувства, без да се замисля как ще се възприеме то от нея. Със нея думата „грешка” беше дума без съдържание. Както и изразът “да кажеш вярното нещо”. Спокойствието, което излъчваше тази жена, му позволи да изключи мисълта си и да остави думите да идват направо от сърцето му. Той с учудване установи, че това прави чатовете им все по-желани и от двамата. По-късно започнаха да си говорят през мрежата. След първите минути на неудобство от новия начин на комуникация той усети, че това е още по-приятно от писането, защото не му даваше никакво време да се замисля. Гласът и се оказа много приятен и го вълнуваше със нежните нотки и звънливия смях. По това време той вече знаеше, че ще отиде да я види. Беше и го казал по време на един чат. Тя го възприе съвсем нормално, със удоволствие и без излишен възторг. Не изказа никакви опасения. Така приемаше тя живота. Без опасения. Със радост и благодарност. Като неочакван подарък ,който знаеш, че някога ще получиш, но не знаеш точно кога. Неговият живот се състоеше от планове, стратегии, вечно недоволство от постигнатото. Неговият живот беше борба. Нейният - удоволствие. Той беше загубил борбата да запази любовта към жена си завинаги. Тя беше загубила удоволствието да бъде с дългогодишния си партньор. Това, което ги свързваше, беше трескавото желание и на двамата да могат да обичат отново. Той знаеше, че трябва да я види. Нямаше нейна снимка. Той и беше изпратил своя, но беше отказал да види нейната. Решиха и двамата, че така ще остане докато се срещнат. Може би защото и двамата се страхуваха да не развалят магията. Да не загубят това приятно усещане на пълно разбиране и доверие. Искаха да се насладят на това чувство докрай. Щяха да мислят за външност и физическо привличане чак когато се срещнат. Нямаше нищо задължително в тяхната връзка. Никога никой от тях не поиска от другия обещание за каквото и да е. Тя имаше обаче една малка молба. Поиска веднъж той да и направи и донесе модел на „фрегатка”. Каза го само веднъж и никога повече не му напомни за това. Той направи корабчето, независимо от всички трудности по изработката и опаковането, в тайна от жена си. Пренасянето по самолетите също не беше лесна работа за такова крехко нещо, но той се справи като го скри в ръчния си багаж. Просто искаше да го направи за нея. Изпитваше наслаждение да изпълни това нейно малко и единствено желание. Тя му казваше, че външно е най-обикновена жена. Не би спечелила конкурс за красота, но не е останала и без мъжко внимание. Имаше самочувствието на жена, която е сигурна в чара си. Не търсеше поклонници. Просто знаеше, че привлича хората. И не се замисляше особено защо. И двамата имаха дългогодишни партньори, които, дълбоко обичани в началото, някак неусетно се бяха превърнали за тях в навик. Думата „трябва” задушаваше душите им. Имаха нужда от глътка свеж въздух. Сърцата им се бяха свили, натъпкани в тесните кутийки на ежедневието. Те не можеха да не се срещнат един с друг. Той си взе отпуск и дойде в България. Когато я видя за пръв път, не усети никакво сексуално привличане. Олекна му, че няма да се налага да изневерява на жена си. Каза си, че ще си поговори с нея, ще и подари корабчето и ще се разделят. А после ще си изкара почивката с роднини и приятели. Ще има ядене, пиене и кой знае може и някое по-пикантно забавление да изпадне. От там нататък почивката му премина като сън. Роднините му недоумяваха къде се губи по цели дни и нощи, но той не обясняваше нищо. За тези незабравими дни с нея той изживя един живот... Излъчването на тази жена беше вълшебно. И това вълшебство беше създадено специално за него. Не можеше да си представи преди, че е възможно да изпитва такова отморяващо спокойствие. Погледът му потъваше в зелената бездна на очите и и времето спираше за него. Неговата ръка нежно галеше нейната. Тя откликваше на всяко негово неизказано желание. И двамата изпиха чашата на тези вълшебни дни до последната капка. Нито един от дните не беше планиран и всеки ден беше като един скъпоценен камък в огърлицата на вечността. Докосванията им ги възпламеняваха, целувките им ги подлудяваха и жаждата им нямаше насищане. За тези 10 дни нямаше трябва, а само искам. И това, което най много искаха, е желанието на другия да бъде задоволено най-пълно и докрай. Нямаше нещо, което тя да откаже да направи за него и нямаше нещо, което той да откаже да и даде. Кратките периоди, в които трябваше да се разделят, се възприемаха като физическа болка. И ето - сега те се прощаваха. Завинаги... Той мина покрай нея, заобиколен от роднини и приятели. Тя не го погледна, за да не го издаде. Тогава той спря пред ескалаторите. Обърна се към придружаващите го, така че те се оказаха с гръб към нея и прегръщайки ги един по един, я гледаше в очите. Срещна нейния поглед, изпълнен с нежност, тъга и безкрайно спокойствие. Разтопеното злато на очите му стопляше сърцето и. Ники усети как спокойствието и го изпълва и вечната му тревога изчезва като утринна мъгла. Тогава той стъпи на ескалатора. Махаше на роднините си и не откъсваше поглед от нея, докато вече не можеха да се видят. След това се обърна и закрачи към изходите. Почивката свърши. Започваше ежедневието.
© Никодим Todos los derechos reservados