Подаръкът

Дядо Ставри живееше в малко градче в Южна България, малко силно бе да се нарече град, но някога е било и така си беше останало. Не бяха останали много хора. работа нямаше и младите общо взето се бяха ориентирали към по- големите градове. На това място сякаш времето беше спряло и ако някой страничен човек дойдеше щеше да го вземе за призрачен град, изоставени къщи и блокове, занемарени постройки, но там все още живееха хора, напук на времето и заобикалящата ги разруха. Хората понякога свикват с лошото, въпреки, че то бе лошо само за тези от страни, за тях най вероятно си бе хубаво. Дядо Ставри живееше сам в четириетажния блок. Ако дойдете тук и минете покрай този блок никога не бихте си помислили , че нормален човек не може да изкара и един час в тази порутена сграда и бихте сбъркали, защото дядо Ставри си живееше там. В този блок нямаше никъде дограми, на тяхно място зееха гротески дупки. Неговия апартамент беше вътрешен и имаше дограма, въпреки, че тя не бе сменяна откакто блока беше построен. Не си мислете, че нямаше къде да отиде , имаше, но той беше инат като катър и отказваше всеки опит на децата да го вземат в града при тях или да направят някакъв ремонт за да му е по добре. Ще си помислите, е някои хора са такива, криви като колянов вал и саможиви, но той не винаги е бил такъв. Дядо Ставри някога е бил един такъв левент, изтупан, изгладен с чаровна усмивка и весел нрав, беше прекрасен грижовен и обичащ баща, беше и невероятен съпруг, но когато съпругата му се разболя и той затвори очите и за последен път, сякаш угасна и неговата светлина. Тъмнината го обгърна със зловещите си пръсти и той така и не намери повод истински да продължи напред и да се радва на живота. Всичко покрай него бавно се рушеше, но разрухата в душата му бе толкова голяма, че нищо около него не можеше да го впечатли. Той не искаше да изхвърли нито една мебел от жилището, всяко едно нещо носеше нейния печат и му навяваше спомени за щастливите им години заедно . Тя беше починала преди 10 години, от тогава и той бе престанал да живее истински. Тази вечер времето бе доста студено, ветровете минаваха без проблем през празните отвори и изнасяха страховити концерти. Старецът беше запалил печката колкото да отвърне въздуха и се беше завил с износените стари родопски одеяла. Студът не го плашеше . Както всяка вечер пожела лека нощ на жена си и съня бързо надви умореното му тяло.

Бяха двамата на една красива полянка от онези зелените в които погледа ти потъва и ти се иска никога да не си тръгваш, тя бе млада и красива, почти като на първата им среща, нежен цветен венец красеше високото и чело, слънцето галеше лицето и си играеше с русите и коси, като причудливо променяше цвета им, тя бе с онзи син костюм, който подчертаваше цвета на очите и , и я правеше невероятно красива. До нея имаше кошница като ония за пикник които беше виждал по филмите. Какво носиш вътре, попита я той , тя се засмя и цялата светлина на света искреше от очите и.

Нося ти подарък, но имам условие ще се грижиш за подаръка ми, но и за себе си искам да се погрижиш!

Да се грижа за себе си, че аз съм си добре, нищо не ми трябва на мене.

В този момент очите и станаха строги. Така тя го бе гледала само веднъж в съвместния им живот, той го помнеше още, беше се напил и кой знае защо му беше хрумнало да ритне съседското куче, вярно , че то го лаеше често и без причина но пак постъпката му си беше лоша. Вера не му се скара, пропросто го погледна така строго с упрек в очите и с нотка на разочарование. Този ден той се закле никога да не позволява да види този поглед в очите на любимата си. Всъщност спази клетвата си, до сега.

- какво съм направил, той наистина не разбираше

- Не какво си направил, а какво не си. Ти престана да живееш, преди 10 години. Погледни се на какво приличаш, брадясал, неугледен, мръсен. Една мила дума не си казал ни на децата, ни на никого. Събираш пари, за какво ги събираш, нищо не харчиш!

- Ама аз за децата ги събирам, да има за тях, на мен за какво са ми?

- Ами те децата си имат пари, баща им трябва на тях, не стар сърдит чичо Скруч. И домът ни, виж на какво е заприличал

- Дом ли е това, след като теб те няма? Живот ли е ? Всеки ден слънцето изгрява, но на мен ми е студено…, на душата ми е студено, защо ми е слънце да топли тялото ми, душата ми кой ще я стопли? И Господ и той ме е забравил, моля му се всеки ден, защо ми е дълъг живот, когато теб те няма в него, един ден с теб щях да го заменя с всичките напразни години в самота. Ех гълъбице моя…Знаеш че винаги съм изпълнявал всичко каквото искаш, кажи какво искаш да направя.

Течаха сълзите от очите и, като бисери, кристални и чисти. Гледа го с едни очи топли и ласкави и ти се иска да се приютиш в тях, да потънеш в синевата им и там да си останеш завинаги.

- Ех, Ставри, Ставри, всеки си има своя път, обич моя и ти трябва да минеш по своя, нищо, че си сам, мини го с достойнство , така , че след време хората да кажат, тук живя Ставри и беше прекрасен човек. И сам човек може да намери светлина в пътя си. Направи нещо добро за някого, ей така все едно , че за мен си го направил и като ти благодари този човек, все едно аз съм ти благодарила, а аз ще видя и ще се усмихна и топло ще ми стане и на мене.

Той я гледаше и се усмихваше и едно светло му ставаше на душата и леко, леко все едно ще литне всеки момент и никаква болка нямаше, ни стави, ни кръст. Странна ще да е тази среща, неземна някаква, мислеше си той, нали не знаеше, че сънува.

- Добре гълъбице моя, добре! Обещавам!

Усмихнат протегна ръка да я докосне, но в този момент внезапен шум го събуди. Не беше само вятърът, нещо виеше жално в коридора. Отвори вратата и го видя, премръзнало малко кученце което го гледаше жално с влажните си кафяви очи

Влизай, влизай , добре си ми дошъл. Това беше подаръка му. Сам не разбра кога очите му се напълниха със сълзи, прегръщаше малкото същество и плачеше като дете. Благодаря ти Вера, благодаря, обещавам, че ще се грижа за него и за себе си

Никой не разбра как така дядо Ставри се промени за една нощ, рано сутринта беше в магазина, купи си принадлежности за бръснене , нови дрехи и боя, Не подмени старите мебели, не му трябваха нови, но никой вече не го видя запуснат и неугледен.

Обади се на децата, събраха се повеселиха се, тича с внуците, колкото можеше де, че вече бе на възраст и краката му не ставаха много за тичане. Бяха неразделни с четириногия си другар. Обикаляше града и разпитваше кой има нужда от помощ. Нуждаещи много, кой за лекарства , кой за дрехи и обувки за децата и като му се усмихваха хората с благодарност той като, че виждаше Верините очи и му ставаше едно топло и светло на душата. От свадливия зъл старец се превърна в благодетел на селото. Всеки знаеше къде живее и кой какъвто проблем да имаше все него диреше, даже и ей така само да си поговори с него, че и добър слушател беше, ще те помълчи, помълчи и нещо хубаво ще ти каже и на теб светло да ти стане.

За това, когато след около година случайни минувачи го намериха на пейката до блока потънал във вечния си сън, целият град се извървя да си вземе последно сбогом и всички страдаха от загубата. Така и го запомниха и всички, усмихнат и щастлив в последния си земен облик, а седмица след това съсед се кълнеше, че е чул веселия и щастлив смях на Ставри и Вера минавайки покрай блока.

А кучето, никой не разбра кога и как си е тръгнало, докато не се появи пред прага на възрастна вдовица, която още тъгуваше за мъжа си.

Край