Поет
Вечерта рано дръпна завесата и над притихналото село изгряха, далечни и студени, малкото звезди, не скрити от облаци. Комините на селските къщи весело къдреха дим право нагоре. Студът беше истински. От седмица всички локви и вади стояха замръзнали, замръзна и вечната кал.
В края на селото, преди големия завой на асфалтовия път за града, се гушеше между оголелите овощни дървета къщата на дядо Маври и баба Злата. Дневната беше огряна от лампите на вече античен абажур. Завесите на прозореца не бяха пуснати, къщата беше далеч от пътя. Виждаше се как Маври, седнал на масата в центъра на стаята, драскаше нещо върху лист хартия. На масата имаше още бутилка ракия и две малки чаши, едната пълна, на баба Злата, а другата отпита, на дядо Маври. Баба Злата приготвяше
вечерята в малкия бокс. Маври по странен начин вдигаше глава и гледаше в рамката на тъмния прозорец, сякаш очакваше да види нещо там. Телевизорът вляво от него си бърбореше, но никой от двамата не го чуваше. Всеки беше зает с нещо важно. Баба Злата свещенодействаше над тенджерите, а дядо Маври пишеше... стихове. Да, стихове. Откакто се пенсионира, нещо беше влезнало в главата му и мира не му даваше. И сега пише ли, пише. Някога, когато беше ученик в прогимназията и четеше поетите от христоматията, беше пробвал и той да напише нещо. Животът го грабна още щом удари последният звънец. Трябваше работна ръка. Времената бяха сурови и нямаше място за романтика и поезия. Забрави бързо за мерената реч. Петдесет години слуша шума на мелничните колела. Но както се казва, старата любов ръжда не хваща, поезията почука на вече побелялата му глава. Поети е имало, поети ще има, независимо от обстоятелствата. Той споделяше тази мисъл и приемаше последствията ù.
Маври остави молива, отпи от ракията и погледна към жена си. Тя още се суетеше около печката. Той си доля и зачака с нетърпение Злата да седне на масата. Тя беше единственият му слушател. На нея четеше стиховете, нямаше друг, на когото да открие сърцето си за тази страст. Най-сетне и тя седна. Чукнаха с чашите и Маври със леко покашляне започна.
- Злато, днес като чистих на прасетата, ми дойде в главата едно стихотворение.
Баба Злата го погледна дяволито. Тя още тогава видя, че нещо го е отнесло, как дълго държи лопатата и гледа в далечината. Познаваше го тя, ох, как го познаваше... Но си мълчеше, чакаше той да започне, а тя да се прави на безразлична. Така беше възпитана, да крие мисли и чувства. Това беше дошло от далечното минало, когато разговорът за любов е достатъчен да те вземат за развалена. Тя остана вярна на традицията на безбройните знайни и незнайни жени от рода ù. Когато той ù четеше стиховете си, тя вътрешно се топеше, но външно изразяваше покровителствена дистанция. Не може ей така, след едно стихотворение и да си кажеш всичко. Не, не! Тя знае много примери на истински
жени, те признаха голямата си любов чак на погребенията. Изпратиха подобаващо мъжете си, хората тогава научиха за чувствата им. Времена и нрави, както казват древните.
- Давай! - подкани го тя.
Той близна малко за кураж и зачете.
По оран
От ранни зори до късния мрак,
след плуга, чужд за умора,
стъпвам, не огъвайки крак,
с мисли по мойта изгора.
Когато слънцето целуне баира
и хлад земята усилна дари,
добитък и хора селото събира,
във мрака ме милват твойте очи.
Ще ора! Тебе в браздата ще любя,
небесата отгоре ще стенат,
нека в тази жар докрай се погубя,
аз, орачът, от тебе обсебен.
Той свърши и въпросително погледна жена си. Всеки път го правеше по един и същ начин. Чакаше мъничка похвала, такава е поетичната душа, иска малко вятър в крилата. Баба Злата отпи голяма глътка ракия. Искаше да го похвали, много искаше, но нейният практичен ум ù подсказваше друга тактика.
- Не му отпускай много въжето, както днес се беше подпрял отсъстващ на лопатата, утре ще спре да вижда магарицата, а накрая и тебе - ù шепнеше вътрешният глас.
- Става - каза тя, след като овладя първоначалния наплив на чувства.
- Става за какво? - неразбиращо попита Маври.
- Хубаво е - поправи се тя. Разбра, че не е могла добре да изиграе ситуацията. Видя, че той се омърлуши. Пустият ми стих, толкова беше хубав, че не можа да уцели точната дума. Маври си наля намусен.
- Проста жена... какво разбират жените от поезия? - си мислеше, докато гаврътна чашата. Бързо му минаваше.
- Може и да е права - продължи поохладен от златината оценка.
- То, ако всеки можел да пише хубаво... - не можа да довърши мисълта си.
- Слагам вечерята! - каза баба Злата.
- Слагай - промърмори Маври и отиде да нагледа кучката. Беше се окучила две кученца, прибраха я заради студа.
През цялото време тя наблюдаваше театъра, който двамата ù стопани разиграват.
- Хора?! - си каза тя - ако и ние я карахме така, тия двете нямаше да се появят никога.
С навлажнени от умиление очи тя погледна как женското пале потреперва в съня си. Близна го с влажния си език и то притихна.
Навън беше излязъл силен леден вятър, но в стаята беше топло и уютно.
Всички се бяха успокоили.
© Запрян Колев Todos los derechos reservados