Поет

                                                      Поет

     Вечерта рано дръпна завесата и над притихналото село  изгряха, далечни и студени,  малкото  звезди, не  скрити от  облаци. Комините  на селските   къщи  весело  къдреха  дим   право нагоре. Студът  беше  истински. От  седмица  всички локви и  вади  стояха  замръзнали,  замръзна  и  вечната  кал.

     В края  на селото,  преди  големия  завой  на  асфалтовия   път  за  града,  се  гушеше   между   оголелите  овощни   дървета  къщата  на   дядо  Маври  и баба Злата. Дневната  беше  огряна  от  лампите  на  вече  античен   абажур. Завесите на  прозореца не бяха  пуснати,  къщата  беше  далеч от  пътя.  Виждаше  се  как  Маври, седнал  на масата  в  центъра на  стаята,   драскаше  нещо  върху   лист хартия. На  масата  имаше  още   бутилка  ракия и две малки чаши,  едната   пълна, на баба  Злата,  а другата  отпита,  на  дядо  Маври. Баба  Злата  приготвяше

вечерята  в  малкия   бокс. Маври  по странен  начин  вдигаше   глава  и  гледаше  в рамката на  тъмния  прозорец, сякаш  очакваше  да види нещо  там. Телевизорът вляво от  него си бърбореше,  но никой  от двамата  не го чуваше. Всеки  беше зает  с нещо  важно. Баба Злата  свещенодействаше  над  тенджерите,   а  дядо Маври  пишеше... стихове. Да, стихове. Откакто  се  пенсионира,  нещо  беше  влезнало в  главата му  и мира не му даваше. И сега пише ли, пише. Някога,   когато беше   ученик  в  прогимназията  и  четеше поетите от христоматията,   беше  пробвал и той да напише нещо.  Животът го грабна  още  щом   удари  последният  звънец. Трябваше  работна  ръка.  Времената   бяха  сурови  и нямаше  място за  романтика и  поезия. Забрави  бързо за мерената  реч. Петдесет  години  слуша шума на  мелничните  колела. Но както се казва,  старата  любов ръжда  не хваща, поезията  почука  на  вече  побелялата  му  глава. Поети е  имало,  поети  ще  има, независимо  от  обстоятелствата. Той  споделяше  тази  мисъл  и  приемаше  последствията ù.

    Маври  остави  молива, отпи  от  ракията  и  погледна  към жена си. Тя  още се суетеше  около печката. Той  си  доля  и  зачака  с нетърпение  Злата  да  седне  на масата. Тя беше единственият  му  слушател. На  нея  четеше  стиховете,  нямаше   друг, на  когото  да открие  сърцето си  за  тази  страст. Най-сетне и тя седна. Чукнаха с чашите  и  Маври  със леко покашляне  започна.

- Злато, днес като чистих на прасетата,  ми  дойде  в  главата   едно стихотворение.

Баба  Злата  го погледна  дяволито. Тя още  тогава  видя,  че  нещо  го е отнесло, как  дълго държи  лопатата  и  гледа  в  далечината. Познаваше го тя, ох, как го познаваше... Но си мълчеше,  чакаше  той да  започне,  а тя да се прави на безразлична. Така  беше възпитана,  да крие мисли и чувства. Това беше  дошло от далечното минало,  когато  разговорът  за любов  е достатъчен да те вземат за  развалена. Тя  остана  вярна на  традицията  на  безбройните знайни и  незнайни  жени от  рода ù.  Когато  той ù  четеше  стиховете си, тя вътрешно се топеше, но външно  изразяваше   покровителствена  дистанция. Не може ей така, след  едно стихотворение  и да си кажеш  всичко. Не, не! Тя  знае много примери на истински 

жени, те  признаха   голямата си любов  чак  на погребенията. Изпратиха  подобаващо мъжете си,  хората   тогава  научиха за  чувствата им. Времена  и нрави,  както  казват  древните.

- Давай! - подкани го  тя.

Той  близна малко  за кураж  и   зачете.

                По  оран

От  ранни  зори  до късния  мрак,

след плуга, чужд за умора,

стъпвам, не  огъвайки  крак,

с  мисли по мойта изгора.

Когато слънцето целуне баира

и хлад земята усилна  дари,

добитък и хора селото събира,

във мрака ме  милват твойте очи.

Ще ора! Тебе в браздата ще любя,

небесата отгоре ще стенат,

нека в тази  жар  докрай се погубя,

аз, орачът, от тебе обсебен.

Той  свърши  и въпросително  погледна жена си. Всеки  път го правеше  по  един и същ  начин. Чакаше   мъничка  похвала,  такава  е  поетичната  душа,  иска   малко  вятър  в  крилата. Баба Злата  отпи  голяма  глътка  ракия.  Искаше  да го похвали,  много искаше,  но нейният   практичен   ум  ù подсказваше  друга тактика.

- Не му  отпускай  много  въжето,  както днес  се  беше  подпрял  отсъстващ  на лопатата,   утре  ще  спре  да  вижда  магарицата,  а накрая  и  тебе - ù  шепнеше  вътрешният    глас.

- Става -  каза тя,  след  като  овладя   първоначалния  наплив  на  чувства.

- Става  за какво? - неразбиращо  попита  Маври.

- Хубаво е  - поправи се тя.  Разбра, че  не е могла  добре да изиграе  ситуацията. Видя,  че  той се  омърлуши. Пустият ми стих, толкова беше хубав,  че не можа да  уцели  точната дума.  Маври  си  наля  намусен.

- Проста  жена... какво разбират  жените от поезия? - си мислеше,  докато  гаврътна  чашата. Бързо му минаваше.

- Може и да е права -  продължи  поохладен  от  златината  оценка.

- То,  ако всеки можел да пише  хубаво... - не можа да довърши мисълта си.

- Слагам  вечерята! -  каза баба Злата.

- Слагай - промърмори  Маври и отиде да нагледа  кучката. Беше се окучила две  кученца,    прибраха   я   заради  студа.

През цялото време тя наблюдаваше театъра, който двамата ù стопани разиграват.

- Хора?! - си каза тя -  ако и ние я карахме така, тия двете нямаше да се появят никога.

С  навлажнени от  умиление очи  тя  погледна   как  женското  пале  потреперва в съня си. Близна го  с влажния си  език  и то притихна.

 Навън  беше   излязъл  силен  леден вятър,  но в стаята  беше  топло  и  уютно.

 Всички   се  бяха успокоили.