Годината беше 149 пр. Хр. Рим отдавна бе завладял Апенините, Гърция и Македония. Не случайно всички му се кланяха. Този град решаваше съдбата на света и градеше историята му.

   В Сената Мрак Порций Катон тъкмо свършваше своята реч:

 - И все пак – почна за пореден път той, – мисля, че Картаген трябва да се разруши.

   След тези думи той седна на мястото си. Но не само Катон мислеше така. Римляните отдавна чакаха повод да унищожат своя заклет враг, който се намираше само на три дни път по море; отдавна чакаха възможност да нападнат – просто Картаген трябваше да наруши договора от 201 г. пр. Хр., когато Втората пуническа война завърши с поражение за пуните.

   * * *

   Вятърът нежно погали листата на дърветата. Слънцето се показа иззад хоризонта, а небето порозовя като след дълъг ободрителен сън.

   В дома на Гай Брут Липиций робите трескаво работеха. Самият Брут се беше отпуснал в горещия басейн, оставил мислите му да се реят. От няколко дни беше затрупан с куп задължения, свързани с войската, и сега имаше нужда от почивка.

   Преди около седмица се получи известие, че Картаген най-после беше нарушил споразумението и беше започнал война с нумидийския цар Масиниса. Това беше възможността, която Рим чакаше повече от половин век и нямаше намерение да я изпусне. От всички краища на републиката започнаха да набират млади мъже, които бяха готови да дадат живота си в името на победата над врага.

   Брут Липиций беше консул и предводител на войската, която трябваше да се отправи на юг към Картаген. Неговата цел беше унищожаването на града и извоюването на окончателна победа за Рим. Колко горд би бил със себе си тогава! Тази победа щеше да означава триумф, който малцина са получавали. Само най-достойните са изпитвали насладата от него. Дали и той щеше да е сред тях? Само времето можеше да каже.

   * * *

Денят, в който войската щеше да се отправи към Картаген, беше белязан от знака на Марс. Брут стоеше на прага на дома си, загледан в далечината. Един роб изкарваше коня му, който пръхтеше възбудено, а петима от неговите войници го чакаха, без да издават своето нетърпение да тръгнат. Корнелия се приближи до своя съпруг и хвана ръката му. Консулът я погледна в очите. Стоя така дълго, без да продума. След това я целуна и се качи на коня си.

 - Обещай да се върнеш! – спря го тя.

 - Обещавам – отвърна той и препусна, следван от петимата войници.

   * * *

   Африканския бряг посрещна новодошлите, разкривайки им своята красота. Вятърът тук беше различен – не като онзи в Рим. Той галеше листата по-нежно, ухаеше по-приятно. Палмите показваха своята прелест пред гостите и играеха с птиците, които с песните си радваха слуха на римляните.

   Но природата не можеше да опияни войниците с красотата си и да попречи на Рим да изпълни намеренията си. Тя не беше достатъчно силна, за да спре него, неспирния град. Съдбата на Картаген вече беше решена.

   * * *

   Почти три години по-късно Царството на злото все още гордо се издигаше над морските вълни. Силата на Рим не беше огънала пуните и те продължаваха да бранят града на Дидона.

   Гай Брут Липиций се разхождаше из лагера. Колко отчаяни му изглеждаха тези млади мъже! Те сякаш не вярваха, че врагът рано или късно щеше да се пречупи, защото не силата беше от значение сега. Войни се печелеха с дисциплина и търпение.

   До консула се приближи един младеж, който носеше лист хартия в ръцете си.

 - Това пристигна за Вас, консуле – каза той, подавайки листа.

   Писмо от Корнелия. Колко дълго не беше виждал лицето й, не беше прокарвал пръсти през косите й! И колко много му липсваше! Тя беше най-красивото нещо, което му се бе случвало някога. Когато я срещна за пръв път, му се стори, че самата Венера бе слязла от небесата. Неземната й усмивка и сияещият й поглед го заплениха моментално. Още тогава той сякаш знаеше, че щеше да стане негова жена.

„ Скъпи мой Брут,

  Изминаха почти три години, откакто тръгна. Знай, че тук вече не е същото без теб. Липсваш ми! Сърцето ми казва да не се тревожа, казва, че ще се върнеш отново – както си го правил винаги досега. Но този път не му вярвам. Знам , че е много да те моля да се върнеш. Просто не забравяй какво ми обеща!

                                                                                                Корнелия ”

   * * *

   След около седмица в лагера пристигна млад и енергичен римлянин – Сципион Емилиан. Консулът отиде да поздрави новодошлия, но изненадата, която му беше приготвена, не беше приятна.

 - Добър ден, консуле! – поздрави Сципион и се усмихна приветливо.

 - Добър ден! – отвърна Брут.

   Този млад римлянин сигурно беше изпратен от Сената да докладва докъде е стигнал с обсадата на Картаген. Може би отначало щеше да се представи за обикновен войник, а после да хвърли маската на новобранец и да покаже истинското си лице. А може би...

 - Аз съм Сципион Емилиан – започна римлянинът. – Внук на великия Сципион Африкански. Изпратен съм тук от Сената да предвождам войската в нападението над врага. В Рим не са доволни от досегашната Ви работа, консуле, и затова ме извикаха от Гърция да Ви заместя като пълководец.

   Какво?! Брут не можеше да повярва на думите му. От три години се трепеше тук и каква благодарност от страна на онези страхливци в Сената? – Никаква! Но трябваше да запази спокойствие – не можеше да се покаже слаб пред този млад мъж, който го гледаше уверено, сигурен, че ще успее да разбие защитата на града на Дидона.

 - Разбирам – каза Липиций. – А имате ли някакво доказателство в подкрепа на думите си?

 - Имам – отговори Сципион и му подаде един лист хартия, запечатан с печата на Сената.

   Това беше. Никога повече нямаше да има възможността за триумф. Вместо него този млад мъж щеше да се радва на вниманието на Рим. Всеки щеше да знае името му, всеки щеше да казва, че той е победил вечния им враг – Картаген. А за Брут нямаше нищо. И нямаше и да има. Мечтите му се рушаха малко по малко. Скоро от тях щеше да е останала само пепел.

   * * *

   Нощта беше зловеща. Вятърът виеше в ушите на римляните. Сципион Емилиан поведе войската към онази част на крепостната стена, през която можеха да нахлуят в града незабелязано. Най-важното беше да използват елемента на изненадата – така пуните щяха да останат неподготвени и щяха да се предадат много по-бързо. Брут трябваше да признае, че Емилиан е много добър пълководец и стратег. Той знаеше как да повдигне духа на подчинените си и как да води войни.

 - Атака! – изкрещя Сципион.

   Римляните се разпръснаха с викове във всички посоки. Който изскочеше пред тях биваше посичан на място. Пуните обаче реагираха много по-бързо, отколкото беше очаквал пълководецът. Те се насочиха към най-укрепената и висока част на града – Бирса.

   Брут пръв тръгна натам. Бягаше напред, готов за поредния двубой, вдигнал поглед нагоре. Внезапно усети някаква болка в гърба си. През съзнанието му мина мисълта, че никога повече нямаше да види Корнелия, че щеше да остане тук завинаги, че животът си отиваше от него. Консулът усети ехидната усмивка на убиеца зад себе си. Мразеше го. Мразеше всички, които щяха да тъпчат тялото му, когато издъхнеше. Сгромоли се на земята. Нямаше сили да се изправи – ръцете и краката му не можеха да издържат тежестта на тялото му. Около него се чуваха крясъци. Огньове пламнаха по цялата площ на Картаген. Много от пуните се хвърляха в пламъците, жертвайки себе си и децата си в името на Танит. Брут вече усещаше горещината, която се приближаваше все по-близо и по-близо до него. Знаеше, че скоро животът щеше да си отиде от тялото му.

 - Прости ми, Корнелия! Прости ми! – прошепна той.

   Погледна отново към приближаващите се пламъци и затвори очи...завинаги.

   * * *

   Огънят поглъщаше мраморния град. Виковете на пуните ехтяха в нощта. Седемнадесет дни и седемнадесет нощи горя Картаген под погледите на римляните. Накрая останаха само руини насред черно поле. Тази земя беше прокълната.

Vae Victis (Горко на победените)!