Полето с макове

Докато вечерното слънце обагряше небето с топлите си тонове, той намираше утеха в спокойствието на маковите полета. Сълзите се стичаха по умореното му лице, смесвайки се с дъжда. Нежните дъждовни капки падаха, сякаш самата природа плачеше. 

  Сладки спомени изплуваха в съзнанието му, към времето, когато маковете бяха разцъфнали с невинната си красота. Някога, като дете бе тичал из алените поляни, изпълнени с радост и вълнение за бъдещето. Но днес, още дете, той знаеше, че за него утре никога нямаше да дойде. 

  А може би всичко това беше просто един сън? Може би всичко бе просто един кошмар, от който щеше да се събуди скоро. Сякаш реалността бе илюзия, а той неин пленник. 

  Като дете той искаше да стане войник. Да бъде като баща си.. Мечтаеше си за красивата униформа, която толкова много искаше да облече. Как върви гордо сред своите приятели, чувствайки се като герой. Искаше да се научи да стреля, да държи оръжието, за да брани своето. Това бе пътят, по който някога искаше да поеме.

 Но днес мечтаеше само за един свят, свободен от разрухата на войната, в който хорският смях отекваше по полята, а живите червени листенца танцуваха с вятъра. Как вижда любимите си хора, които го чакаха отвъд цялото това страдание - свят, в който царуваше мир…

  Докато дъждът продължаваше да вали, дъхът му ставаше все по-слаб, а силите му се топяха с всеки изминал миг. Успокояваше го съзнанието, че скоро ще се присъедини към своите паднали другари, намерили спасение в обятията на вечността. Маковите полета завинаги щяха да останат  свидетелство за тяхната саможертва, като един трогателен спомен за мъченическият им път. 

  В тишината на вечерта, когато последните слънчеви лъчи изчезнаха зад хоризонта, той пое своя последен дъх, вперил очи в полето с макове. И в този миг един шепот, носен от вятъра, отнесе духа му, оставяйки след себе си само ехото на скръбта в сърцата на онези, които останаха живи.