Изпадам в полусъние. Мигове на съностранстване. Натежават въздишките. Натежават клепачите. Ще ме познаеш ли, ако ме срещнеш?...

Душата ми - пиано. Тялото - клавиши... нека свирят само твоите ръце. Мога да видя красотата в есенното. Есен... снимам я и запечатвам.

Красиви лица. Срещам ги. Срещат ме... Красиво сини очи. Като сините очи на обущаря.

И твоите сини. С ориенталски мотиви.

Чудя се - колко ли сила има в самотата? Колко самота във силата?

Котешки лапички галят лицето ми. Събуждане. Преданост и благодарност. И завои - огън. Като крива спирала. Спирала с остри завои... Нима е този пътят ми?...

Срещане на полуизгреви и цели. Окръжности със край, с начало. Ще начертая твоята окръжност. Във лилаво. С цвят на мед. Бъди душа. Бъди дете. Бъди... за мен.

Истината не е в бяло-черното. А ми писна да съм жълта. Писна ми да бъда неговата жълта и нечия оранжева, и нечия червена .А пясъчните замъци нетрайни са.

Като захарно петле.

И този обед няма слънце в стаята ми, а само суха топлина. Пресъхнала съм и студена. И ми липсва онази лекота... Хрущяли пръстите ми и забързани места. Забързана и аз нанякъде, дали ще стигна? Чакаш ли ме, самота?

Искам да отпусна волята. Крещящо-премълчани изблици. На тревога. Страх. И срам. Къде зимуват совите? Изкрещи ме - с глас, с ръце и същество. Мечтай за мен... за мен.

Носталгия по цветовете. И капчици прикрита свян. Нека преплета ръце в ръцете. Нека падна. Виждаш ли ме там? Разчети ме с полуглас. Смирена съм. И уморена. Бих ти дала име. Натрапчиво горчива есен. И трохички плът. Неопетнена. Недокосната дори. Непроумяна. Неразчетена и непозната. Не моя.

Километри. Колони от чадъри и на средата колаж: протрити зеници. И аз.

Отведи ме в полусрастване. И ме пусни. Ще се полутам, ще потърся. Ще те изрека на глас... И есенно-ранено ще зачакам. Срещане на полузалези и сфери. И път на дълга полустраст.