Изсипаха се тези есенни дъждове – като от нищото, отгоре идат, свличат се, а земята с тях подръка върви, завлича всичко. Камъни, дърва, чували, тухли, тиня – надолу бесуват, към дерето. Там е и нашата къщица. Седим и се молим.

     – Христос не ни е забравил – вика баба ми. – На Лена отгоре къщата ѝ вече я нема никаква. Помоли да дойде у назе. Дека си, Христосе? Лено ма! Ти ли окаш? Дека се щураш! Кучка такава. Оти викаш? Нали те пущих.

     Отдалече се чу псувня. Баба остри уши като прасе. Не чу, каквото искаше. А рече за Лена:

     – Че дойде. Това е ясно като бел ден. Дано не е шугава.

     – Ама защо ни забрави Христос? – пита леля. – Без него сме за никъде! – Всички сме се събрали около печката. Къщата скърца. Покривът тече. Легени събират капчуците отгоре, покрай крушката. Тя мига, увита във вестник. Буквички шарят варосания таван.

     Леля ми все плаче и се кръсти. Тя най-много е набожна. В ъгъла на стаята има икона, моли се и току повтаря:

     – Прости... прости... Господи, прости!

     А тропа някой на вратата. Не пита, влиза. Лена.

     – Спаси ме! – вика и крещи на прага. Кръсти се.

     – Проклетницо! Влизай! – Баба ми мрази Лена. И Лена мрази баба. Ако не вярвате на мен, питайте братята ми. Трима сме. Все на някой ще повярвате. Не може и трима наеднъж да лъжем. – Чумо такава! Той, Господ, си знае работата. Не ти е простил! За това те наказва. Къщата ти взе, ама тебе остави. С живот те наказва! Шугавница проклета.

     Отваря прозореца, потен и напукан е маджунът, скърца пантата, я тя крещи навънка:

     – Връщай се! Дека си, бре? Мъжоо!

     Сега е до кокошарника. Гредите са поддали. Струя вода иде отгоре. Мътна и силна. Ще се издави всичко, що е живо. Камъни се рутят. Хоросанът се лющи. Стихията се спуска; той троши с коляно гредата, дето държи кокошарника за зида. Коляното пропука, дървото също. Плувна всичко в кал. Кокошките плуват в градината, шляпат, крякат, ама живи.

     – Що направи! – крещи баба през прозореца, а от нерви бърше стъклото, белким види нещо.

     Чу я. „Що е нужно. Те това съм сторил. Ти по-добре стой вътре. Гредоредо че издържи.“

     Седим вътре. Чуваме се. Трещи глухо – ту отдалеко, ту по-наблизо. Капе в легена. Мръква. Леля пак се кръсти. Дядо го няма. Дойде време за вечеря.

     Лена вика:

     – Я затворено прасето го оставих. Боже, умрело е вече! Завляело го е! Удавило се е.

     Дядо не беше сред нас. Бореше се още навън. И пустосваше: „Стойте мирно. Пусто да опустее макар... И не се молете. И това ще мине, ако е рекъл Господ.“ Крачи нагоре по дерето, вятърът свири в ушите му, големи от неговото си детство и от ръцете на неговия си баща, пръски дерат кожата му. Не е студено. Гуменяците му са пълни с мръсна каша. Чуди се. Що ли е решил Всевишният? После на себе си пак говори:

     – Защо се изви това време? А? Верно, криво е местото. Под вишка. Ама тука от време оно живеем. Не бива така, боже. Ако си на небето, помагай! Щом така си решил – небето да слезе при хората, значи и ти си дошел с него при нас. Дай рамо!

     Свинята квичеше. Здрави бяха оградите. Водата стигаше до гърлото му.

     – Само да те освободя, свиньо. После – Божа работа.

     Помогна му сякаш някой. Две бяха прасетата, едното слязло отгоре нейде беше. Изби железата, що стискаха резето. Те и двете побегнаха, черни и бели, виеха, ритаха.

     В пороя той съвсем изгуби сили. Поне стоката остана...

     – Христос дека ойде! Излезна, та се не весна! – баба вече гъгнеше от страх.

     – Преди малко го мернах при кокошките – рече леля. – Да не се пребие из камънаците, а?

     – Само да не е ошел да спасява прасето на тая уруспия! Боже, там всичко се влачи! – Лена, съседката, уруспията, и тя се молеше.

     А баба най-накрая кротна, заболя я нещо силно, жегна я под лъжичката, приседна, после разбра. Чу последния гръм, дъждът поутихна. Погледна чушките в тавата, обърка сварения боб, и току на себе си говореше:

     – Христос е мъртъв. Утре че го найдеме у калта. Що е останало живо, негово дело е. Он ни обича. Всички ни обича. – Погледна намръщено Лена, комшийката: – Па и тебе требе да те е обичал, Господ да те убие дано. – Помълча: – Че спре тая пущина утре.

     Леля пак се кръсти пред иконата. Ние, братята, гледаме през прозореца. Страшно е. Тъмно.

     Баба плаче над тавата. Налива сол в боба.

     – Не е там вече – вика и гледа черчеветата под нашите пръстчета, мокрите. Бършем стъклата, потни са. Развързва нещо под фустата, подава снимка, трепери. – Е го. Като млад. Моя Христос. Три деца му родих. Сега да можех – още три...

     Пак посоли боба с очи. И току ни поглеждаше. Внуците. Тримата.