Последствия от очакване
Поляците пак са тук, ще викам полиция, не се търпи.
Вчера едва ги изгоних, откраднаха три крема и няколко сапуна. Не разбирам защо го правят, не е от бедност, просто им е приятно. Групи с шляещи се пияни поляци - странен начин на забавление.
Чак когато пребиха момчето пред рибарницата реагира тъпата им полиция, иначе нямало щети – няколко крема не били щети, нямало счупено.
Понякога така ме е яд, че дойдох, знам че е центъра на света, люлка на цивилизацията, но не спира да ме гложди онова, да ми се набива натрапливото – “прецака се, прецака се, ужасно се прецака“.
Чувам го все по-често, понякога се качва в главата ми и ми заглъхват ушите - пулсира с часове.
Бих ли дошла без Асен, сигурно не? Изобщо какво би се случило без него?!
Заедно сме от деца, гаджетата от седми клас. Онази влюбена двойчица, седмокласниците, сраснала като сиамски близнаци.
Бях адски силна ученичка, вероятно имах по-добро бъдеще.
Перник – набеденото градче, онова с лошия имидж, с черния пиар - обичах тишината му, стигаше ми.
Всъщност - обичах Перник, сега разбирам, че съм го обичала!
Деветдесетарско пернишко дете от семейство на лекари.
Помня разговорите – хубавото идваше само отвън, в България всичко беше скапано. Страна без бъдеще, от която си длъжен се махнеш, ако не искаш да си пълен лузър.
Пъшкането им, че имам онова, което са нямали – път навън, пред мен светът.
И как я виждах България през тяхната фуния – смачкана, кална, сива, издивяла от простотия – можех само да бягам.
После болестта ти, която ни пришпори.
Разделени студенти - ти в Москва, аз в София.
Телефоните, мейлите, тъгата и оная задушаваща липса, която те стиска за гърлото и едва преглъщаш.
Върна се за Коледа, беше подут, неестествено подут, като никой друг.
Тогава тръгнахме на онова медицинско турне. Болница след болница, изследвания и нищо, месеци – когато получи диагнозата сияеше, защото стигна до нещо – лимфом.
Стегна се и каза, че ще го пребориш. Беше доволен, че си болен, защото няма да заминаваш. Толкова те обичах тогава!
Е, да – пребори го - на каква цена обаче?!
Първият ни секс беше в гимназията, малко преди да заминеш, няколкото плахи младежки опита – бяха и последни. После не можеше.
Химиотерапията беше увредила кръвоносните съдове и лимфата се изливаше около половите ти органи в гигантски торбички, кожата там беше най-слаба и лимфата си намираше път.
Толкова много торбички, че не се виждаше здраво място под тях - беше само на деветнайсет, а вече с трайно увреждане.
Помня момчето, което ходеше с памперси, толкова големи, че личаха под панталоните. Хората те оглеждаха, помня срама.
Интересно - болестта не ни депресира, превърна се в кауза, отглеждахме я като бебе, патологично ни обрече на заедност, без време за мислене.
Лекар след лекар – Варна, София, Плевен – всички гледаха, чудеха се как е възможно и казваха, че няма решение, че ще живееш така.
Ти го измисли - завърши стоматология, защото знаеше, че лекарите са търсени в чужбина и така ще заминем лесно.
Лондон – намразих го още след кацането. Безброй лица, които не ми говореха нищо. Изражения, които не разпознавах, мимики, които не съобщаваха емоции, емоции, които не виждах.
Огромният шум на подреден, чист и ужасно чужд град.
Но първият лекар, при който отиде на консултация, те спечели завинаги, за първи път чу думите – “ти не можеш да живееш така“. Тогава каза, че ще направиш всичко, за да останеш.
Направи – влезе в най-голямата стоматологична клиника, търсят те от целия град, нямаш свободен час.
Ти успяваше, градеше кариера, докато аз живеех в малката си капсула – две стаи и българска телевизия – една пренесена България на няколко квадрата.
Бях вторачена в изхода от лечението ти, чаках да се оправиш, за да си тръгнем, вярвах - после си отиваме.
Весело ме съветваше да си намеря приятелки – къде?
Хората ме подминаваха като невидима – тълпи от емигранти и местни, понякога се питах – “съществувам ли“.
Записвах се на курсове, където срещах забързаните емигранти, напрегнати в адаптацията. Това не беше моят свят.
Всички, с които можех да общувам говореха само за работа, за търсене на нискоквалифицирана работа, чувах само думите - паунд, час, обява.
Тези хора не говореха за книги, не говореха за музика, не разказваха дори за родината си – те оцеляваха, или печелеха.
С англичани се оказа почти невъзможно да се общува. Добронамерените ти опити да се сближиш бяха посрещнати с предупреждение за обаждане в полицията. Колегите, които канеше на барбекю и бира се шокираха от нахлуването в пространството им.
Бяхме отвън, работехме заедно, но не бяхме в общността и никога нямаше да бъдем.
Огромното количество английски пациенти, сред които имаше хора, които никога не са мили зъбите си, но и те гледаха с недоверие и презрение доктора от Източна Европа.
Когато ми направи магазина, за да се занимавам с нещо, стана още по-тягостно.
Дюкянчето за стоки от Българска роза на търговската улица в едно предградие, което така и не потръгна, затвърди убеждението ми, че няма да се адаптирам никога.
Русите глави с издължени лица без гуши и очи на тъжни риби влизаха, пипаха, душеха, гледайки през мен.
Понякога ме питаха от къде съм – често страната ми не им говореше нищо, само посочването на Източна Европа, предизвикваше неприятна гримаса, после отминаваха.
Говорех с арабката, продаваща подправки до моя магазин и италианеца с рибата.
Като пътници, вторачени в отминаващ влак, гледахме свят, в който не участвахме. Наблюдавахме го повече от десетилетие. Пред нас се развиваше действие, което не разбирахме.
Често си мислех за глухонемите, зрителите на нашето всекидневие, навярно им изглеждаме така.
Докато ти успя с парите за операцията и беше свободен. Изключителната операция спря изтичането на лимфата и на обезобразеното място беше присадена кожа.
Чудо се сътворяваше пред очите ми, всичко зарасна, сякаш никога го е нямало.
След шест месеца бяхме свободни да консумираме връзката си.
На тридесет и шест години започнахме с половия живот като нормална двойка.
Няма нищо по-странно от това да откриваш секса в зряла възраст и неадекватно де преживяваш тийнейджърски емоции.
Случи се, победихме, постигнахме целта – какво следваше?!
Следваше да осъзнаем патологията на връзката и последствията от емиграцията, да ги признаем.
Без болестта бяхме просто двама нормални. Тя ни придаваше уникалност - държеше ни в романтиката на драмата, в трагизма на преживяването. Тя ни даваше шанс за мъченическо съществуване, за сладостите от избора на аскезата, ами сега?!
Болестта задаваше ритъма на всекидневието ни и ни насочваше чрез задачите, които поставяше. Гениалният лекар ни лиши от тръпката на монашеството, обезсмисли съюза ни.
Сега ти си здрав, успял медик в сърцето на Лондон, а аз жена, отиваща към четиридесет насред нищото - в чужда държава с фалиращ магазин, без деца.
Не можеше да имаме деца заедно, трябваше да са с чужд материал. Ти беше безкрайно увреден от многократните химио и лъчетерапии, после от хилядите лекарства.
Но ти не искаш – или свое дете, или никакво. Знам защо не искаш деца с мен, защото си здрав и успял и искаш да започнеш отначало, искаш да видиш какво е живот с нови карти.
Аз съм нещо от миналото, аз съм ретро, архаика, мрънкащо бреме, остатък.
Чудя се как да ти кажа, че си отивам. Връщам се в България и започвам от нулата.
Знам, ще ме разубеждаващ, ще ми казваш, че там няма живот, че е пълна мизерия, че ще умра от глад.
Но живот ли е животът сред непознати се питам често, сред хора, за които не съществуваш, когато си израснал на улица, на която децата са влизали свободно по къщите. В град, в който срещаш приятели през няколко метра.
Градче, в което всички знаеха, че си детето на доктора, където с лекота идентифицираш всяко изражение.
Мога да ти кажа от какво семейство са 90% от хората и приблизително как е минало детството им, знаеш ли колко много означава това?!
Това са канали на общуване от ембрион, част от разширената ми личност, мислима в някаква общност. Аз осмислям себе си чрез възприемането от другите, оглеждам се в тях, сравнявам се, търся одобрение.
Не открих новото разширение в другата страна, не успях да се идентифицирам с нищо. Няма кой да потвърди личността ми, няма го кръгът, за който съм личност.
Стандарт – за какво ми е този стандарт – та аз живея между работата, хладилника и телевизора – напълно сама, общувам съвсем формално с няколко продавача от другия край на света.
И знаеш ли?! Ще осиновя дете, ще взема първото, което ми предложат и ще го отгледам – времето ми изтече в очакване на нещо, което не подозирах, че не желая.
Да, още днес ще ти кажа – свърши!
© Зоя Христова Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Зоя, харесва ми как пишеш. Някои неща прочетох, други-слушах... Увлекателно и талантливо разказваш!
-
Скитница, тежичък е да, понякога пиша такива драми
-
Заседна ми на гърлото...
Благодаря, за удоволствието от прочита! -
DPP - Мерси, да
-
Хареса ми психологизма, нюансите и осъзнаването.
Болестта е труден път, понякога покрай болен страдат повече здравите.
Човек няма какво да коментира в едно житейско решение, дали е вярно или не, е строго специфично и само времето показва, но разказът ми хареса, много. -
Остави ме без думи.
-
Валентин, мерси, един да ме разбере. Повечето хора мислят, че се изповядвам. За Петък съм съгласна, още вчера затърсих нещата, които ми препоръча. Аз съм чела сравнително малко художествена литература, не съм филолог.
-
Много силен разказ. Поздравления, Зоя!
-
Всичко добро ти желая. И приключвам да пиша тук, че го обърнах на чат.
-
Мерси, Петър, ще -скоро
-
Щом ти идват изречения, тоест, записваш си мислите, прочети "Уайнсбърг, Охайо" от Шъруд Андерсън. По-специално: " Хартиени топчета". Ще разбереш.
-
Не знам, идват ми изречения и ги записвам, отделно това работя
-
Не зная какво ще ти хареса на теб. Ти ще решиш. А защо пишеш по цял ден?
-
Мерси, Пламен!
-
Всичко е вярно - от А до Я ... включително и това, че трябва да се върнеш при корените си за да имаш нормален живот. Поздравления за разказчето
-
Човек е щастлив там, където е сърцето му. Стандартът не е място, той е друга бира. Поздравления, Зойче!
-
Именно, Петя, подчинява всичко и го променя
-
Хубаво пишеш и задаваш много истински въпроси! Болестта преобръща живота на всички, не само на болния...
-
Скитник, мерси, да едно момиче, осъзнаващо безсмислието на жертвата, по действителен случай е.
-
Мерси, чела съм малко и много ми харесва, кое препоръчваш
-
Успя да ме заблудиш, значи те бива.
Ако пожелаеш, прочети нещо на Хулио Кортасар, ако не си го чела вече. 👍 -
Аз не съм ходила там, разказвам чужди истории, но мисля, че се вмъкнах в обувките
-
Между телевизора, хладилника и магазинчето си разбрала най-важното за теб. А Англия е трудна за разбиране, и още по-трудна за понасяне. Там душата има различни проявления. Ще разказваме още истории.
-
Петър, благодаря, пиша по цял ден
-
Много добро!
Пиши още!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
