- Има време. - каза сякаш на себе си незрящият човек. - Има още цели 15 минути. - после се подпря на белия си бастун и се наслади на останалата част от цигарата си. Беше около четиридесетте, с прошарена коса, грижливо сресана назад. Обут в черни панталони и облечен в старомодно кожено яке, поизтъркано на лактите. Слънчевите му очила бяха леко наклонени на носа му, като че ли всеки момент щяха да паднат.

Спътникът му, младеж със зелен избелял суитшърт, скъсани дънки над глезените и платнени кецове, огледа празния перон и голямото електронно табло в средата на гарата без да каже нищо. Погледът му се спря върху една от продавачките на билети, която отегчено разтърка сънените си очи, разреса с пръсти накъдрената си коса и продължи равнодушно да се взира в монитора на своя компютър в очакване на новата вълна от кандидати за услугите на БДЖ. На близката пейка, след явно бурна бална нощ и няколко десетки преброявания до 12, един абитуриент в измачкан син костюм и алена вратовръзка, напъхана в джоба на сакото, пиеше кафе, опитвайки се да си отговори на въпроса "А сега накъде?".

Меланхоличната тревожност на тази облачна майска утрин наруши строгият женски глас по високоговорителя, който съобщи с тон, нетърпящ възражение:

"Бързият влак за София ще замине в седем часа и пет минути от първи челен коловоз в западната част на гарата!". Сякаш някаква амбициозна учителка по математика съобщаваше с леко разочарование резултатите от класната работа на своите ученици.

Един старец с побеляла коса, изпънат като струна, се устреми към касата. Свали старата си туристическа раница от зелен брезентов плат и извади карта за намаление. Купи си билет и после бързо се устреми към коловозите с походка, която казваше "Не съм чувал нищо за старостта. Аз съм на толкова, на колкото се чувствам.".

- Време е! - обърна се младежът към незрящия човек до себе си. - Хайде! - после му помогна да се качи, настани го в купето и преди да слезе отново се обърна към него:

- Нали разбра? Те ще те чакат в София.

- Разбрах. - отговори мъжът, докато сгъваше белия си разтегателен бастун. - Ти слизай, че влакът всеки момент ще тръгне.

На вратата момчето едва не се сблъска с жена, попрехвърлила средната възраст. Тя дотъркаля с усилие куфара си с колелца и след като се увери, че във всички близки купета имаше по един-двама души, реши да се настани тук.

- Добро утро! - поздрави любезно дамата, а погледът й се плъзна по сгънатия бял бастун на нейния спътник и слънчевите му очила.

Той отвърна вежливо на поздрава и отново потъна замислено в своя свят.

Няколко минути по-късно влакът вече беше напуснал гарата в приспивното си темпо. Между двамата спътници се настани някакво негласно споразумение за мълчаливо пътуване, което обаче много скоро жената наруши с кратък монолог за времето, вируса, ползите и вредата от ваксините. Най-накрая тя се престраши и попита спътника си, който я слушаше с уважение:

- Вие за къде пътувате, всъщност?

Мъжът се усмихна и отговори:

- За София съм.

- Значи ще пътуваме заедно докрая.

В следващите няколко минути дамата направи анализ на политическата ситуация в страната и даде компетентна прогноза за предстоящите избори. После някак между другото попита:

- Какво ще правите в София?

Мъжът се усмихна отново и отговори:

- Ще ме запознаят с една жена...такава...като мен.

- О! - възкликна спътничката му, но бързо съобразително добави - Това е чудесно!

Мъжът сякаш се поотпусна и някак срамежливо продължи мисълта си:

-  Знаете ли, може би точно затова днес имам чувството, че никога преди не съм бил по-уверен в посоката, ако ме разбирате.

Жената погледна навън през мръсния прозорец и каза:

- Мисля, че знам как се чувствате. Изпитах същото, когато преди време реших да се прибера в България след години работа в Гърция. Ако вярваш, че пътят, който си избрал  е верен, малко неща могат да те отклонят от него. Дори когато ти се струва, че е най-труден и най-тесен.

- Да. - отговори замислено мъжът. - Казват, че най-тъмно е преди зазоряване.

Мълчанието отново се настани между двамата спътници. Дори кондукторът не успя съвсем да го наруши. Той провери билетите им, хвърляйки им бегъл поглед. След това измърмори под носа си:

- Приятно пътуване! - затвори с усилие плъзгащата се врата на купето и се запъти към следващия вагон.