Посоки
Накъде беше тръгнала? Досега не бе си помисляла, че е възможно да загуби акъла си от обич към един мъж и заради него, насред зима, да пропътува стотици километри… Да живееш толкова години на тази земя и да не си опознал дори себе си, странно, много странно! Мислеше се за изключително разумна, дори за студена и доскоро се отнасяше с насмешка към изкукуригалите възрастни, въвлекли се в извънбрачни връзки, а любовта ù се струваше изтъркана тема - дори и за литературна творба. Внезапният обрат в нейното мислене направо я изуми. Чувствата ù бяха толкова необуздани, че тя не намираше сили да им се противопостави. И тръгна – уплашена, премръзнала, укоряваща се, объркана, но решена, въпреки всичко, да отиде на срещата. Ето – сменяше последния автобус и след няколко часа щеше да се озове в непознатия град. На една междинна спирка едва не слезе – разумът взе да надделява и за миг беше решена да се върне обратно, но докато се бореше със себе си, вратите се затвориха и автобусът потегли. Още малко, още малко и щеше да го види… Пое дълбоко въздух, за да успокои прескачането на сърцето си, но не успя и после пак задиша дълбоко и шумно. Съседът ù по седалка я изгледа продължително и попита дали не ù е прилошало. Тя понечи да му каже да не се безпокои, но произнесе думите, заеквайки. Човекът явно се притесни за състоянието ù, защото извади бутилка с минерална вода и я помоли да пийне, за да се съвземе. Когато автобусът спря, тя, без да мисли, просто стана, взе чантата си и се отправи към изхода. Той, с букет червени рози, се беше изправил до вратата и я чакаше. Нямаше връщане назад…
- Здравей, мила Ема! Доживяхме и този ден… - Асен подаде букета на смутената жена и я прегърна, а след това обсипа лицето ù с целувки, а тя стоеше някак вкочанено, като наказана ученичка и се мъчеше да оправи дишането си, да влезе в ритъм… Най-сетне се съвзе и успя да отговори на целувките му.
- Толкова съм развълнувана, толкова се радвам… - промълви, цялата изчервена, наистина като девойче на първа любовна среща.
- Да седнем в близкото кафене, какво ще кажеш?! – предложи Асен, поемайки пътната ù чанта.
Валеше мокър сняг и наистина не бе за разходка навън, а и мъжът сигурно по-добре знаеше къде да я покани, макар и за него този град да бе чужд, но нали той поиска срещата да бъде именно тук. Ема го последва, хванала го под ръка. Тук никой не ги познаваше и можеха да бъдат спокойни, но това беше само на пръв поглед… В женската душа още се бореха разум и чувство. Ема усещаше непоносима вина към съпруга си и без да иска въздъхваше, а Асен си мислеше, че така тя изразява радостта си от срещата им.
В кафенето седнаха в най-тъмния му ъгъл - на една самотна масичка за двама. Разговорът им вървеше трудно. Едно беше с писма и по GSM–а, а друго – наяве. Всеки разказа последните свои преживявания, а също и по нещо за децата си, а за съпрузите не смееха да отворят и дума. Притъмня. Ема попита дали скоро има обратен автобус, но Асен предложи да наемат стая в близкия хотел и да се разделят чак на другия ден. Сигурен беше, че тази мисъл вече е минала и през главата на Ема, защото тя не се погрижи за билет в по-ранния час, когато беше на автогарата и тогава щеше да е най-лесно. Близките им знаеха, че са в командировка и че вечерта няма да се приберат вкъщи. Какво да направи, какво?! Страстното желание продължи да се бори с разума и в следващите няколко минути Ема колебливо мълчеше, а Асен видимо се притесни, но навреме се съвзе - хвана ръката ù и нежно започна да я гали. Това бе достатъчно и жената склони глава на рамото му. Скоро поеха към хотела.
Тази нощ и двамата се стараеха да мислят само за себе си, но никак не им беше лесно. От къщи звъняха ту на единия, ту на другия и всеки бе принуден да лъже близките си, да играе странна роля, като истински актьор, за да не събуди подозрение. Бяха се разбрали предварително, че трябва да запазят семействата си – световете, търпеливо изграждали дълги години, в които бяха родили, отгледали и възпитали децата си, в които ги задържаше привързаността, дълга и отговорностите. Но предусещаха и своята най-тежка зима, в която не се знаеше дали ще устоят – това сякаш им беше оправданието за странното поведение, на което и те сами се учудваха и ту го укоряваха, ту го намираха за съвсем естествено. Затова целувките им бяха тъй премаляващи, а всяка прегръдка сякаш им беше последната на този свят… По-изгаряща страст не бе ги обливала дори и като младоженци – усещаха тръпнещите вълни на любовта с всяка фибра на грешните си тела. Не се наситиха един на друг до зазоряване, а времето им изтичаше бавно, песъчинка, по песъчинка, но сигурно …
Към обяд Асен изпрати Ема до автогарата и я целуна за последен път няколко минути преди автобусът да потегли. После ù помаха с ръка, а след като я изгуби от погледа си, дълго стоя като отнесен… След едно иззвъняване на GSM–а все пак се съвзе. Обаждаше се съпругата му. Обясни ù, че семинарът вече е приключил и скоро ще се прибере у дома. Сетне положи неимоверни усилия да се съсредоточи. Замисли се. Да, любовта между него и Ема бе трудна, невъзможна, изпълнена с трагизъм, а вкъщи го чакаха и разчитаха на него … Потегли към дома си със следващия автобус. Просто така трябваше да постъпи.
© Росица Танчева Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Благодаря! Радва ме, че разказът ми за невъзможната любов ви е интересен!
-
Браво! На пръв поглед банална история. Но казва много. Любовта е смисълът на човешкия живот. Колкото повече моменти, в които си се задъхвал от любов си имал - толкова по-пълноценен е бил животът ти! И обратното - адът настъпва когато осъзнаем колко пъти не сме послушали сърцето си, а общественото мнение..., колко невероятни възможности сме пропуснали и колко е късно да "наваксаш" пропуснатото! Всеки нормален човек си позволява такива авантюрки, но не си го признаме. И това заздравява семейството, повярвайте ми!
-
Благодаря ви!
-
Браво, Роси! Прекрасен разказ! Лъха на тъга, безизходица, не може да напуснеш семейството си - животът ти е там, а новата любов не пита, сграбчва те и си играе с теб... Пожелавам ти успех, истински разказ!
-
Да, посоките на краката са едно, а посоките на сърцето други... Поздрави! И успех!
-
Благодаря на всички за коментарите, а на Лейди Фокс - и за вълнуващата песен на Джудас!
-
Това е лесният начин да избереш утъпканата и сигурна пътечка, като си мислим, че това е правилния път, защото отговорностите и дългът го налагат! Аз, си мисля, че няма по-страшно и лицемерно нещо, от товада живеем в дом без любов и да убиваме човека до нас, всеки един миг с лицемерието и безразличието си. Какъв дом е когато няма любов??? Така мисля аз и те поздравявам за човешкия разказ, за момента когато ума победи сърцето!!!
-
Дали да е само Любов в брака или да е и примесена с Любов извън брака- това ще си остане едно от вечните терзания на Човека. Поздрав!
-
Мдааа...любовта все повече ще е някъде там. А семейството ще остава като цялост, заради всичко останало. Деца, грижа за родители, общ бизнес, взаимен интерес, инертност, страх от неизвестното, егоизъм....все важни причини.
Копнежа, трепета, магията на скритата любов винаги ще вълнува по особен начин...поне в началото. После...нова любов...вечната дрога
Много ми хареса! Усетих всички емоции! -
...!!!
"В женската душа още се бореха разум и чувство. Ема усещаше непоносима вина към съпруга си и без да иска въздъхваше, а Асен си мислеше, че така тя изразява радостта си от срещата им." -
Да, всеки има свой път. Но любовта е в сърцето, нали. Тук съм съгласна с Мисана, че има опит за бягство, но не и достатъчно вдъхновение... Красив разказ, замислящ. Поздрави!
-
Поздравления, Роси! Хубава житейска история, написана с вещина. Желая успех!
-
Птичката на любовта се храни със свобода. Ема и Асен се опитват да избягат в друга - паралелна реалност, измисляйки си една любов, която не съществува освен като ефимерност. Хубаво написан разказ, най-вече защото пресъздава по автентичен начин една често случваща се ситуационна система без изход в реалността. Поздравление, Роси!
-
М-да... често за “невъзможна любов” се смята тази, която според утвърдените представи няма изгледи на переспективи. Въпросът е друг – когато човек се върне при старата, изпипаната и проверената с години любов, дали ще престане да го гложди мисълта, че това е неговият “правилен избор” или ще се окаже парадоксът – именно това е “невъзможната любов”.
-
Банално и непреходно. Вечната и непреходна баналност на любовта на средна възраст. Хубаво представена! Успех!
-
Мога да си представя колко е трудно когато веднъж си изградил света си и семейството си, изведнъж да се влюбиш в някой друг. Мисля, че се случва често. И от там нататък нищо не е изцяло въпрос на избор. Не знам аз как бих постъпила.
Успех!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
