Вече два часа клечим като квачки у полог с моята ексцентрична  приятелка - леля Мита.Чакаме  смирено реда си , за да предадем чувалчето с бюлетините.Предвидливата  леля Мита носи две сгъваеми столчета, върху които сме наместили меките си задни  части и смъркаме от пластмасови чашки топла водица боядисана с кафе.Край нас се носят гъгнещи гласове като от гърла с възпалени сливици. Темите са шарени  панаиржийски люлки.Внезапен вой известява пристигаща  линейка. Мятат в нея активистка на средна възраст.Горката, получила силен емоционален стрес,не издържала на напрежението и забелила белтъци.Зад гърба си чуваме  възмутен женски глас:”Лигла!За трети път ставала член на комисия и вече била със скъсани нерви.Какво да кажа аз?! Двадесет и един пъти  съм в комисии по време на избори.Какво ли не са видяли очите ми?! Какво ли не съм преживяла?! Но съм все така жизнена и бодра, все така психически устойчива...”Над главите ни се понесе безпричинно буен и квичащ смях.Сякаш жената беше  току- що уцелено с камък  в главата квартално псе .Тя се задави . Дадоха й да пие вода, за да успокои кашлицата си.Леля Мита, която до тоя момент мълчеше, ме фиксира с  дългите светлини на зелените си очни фарове и каза:
- Фанче,аз имам необикновено богата биография в политиката на тая страна.Тя започна някъде в ония далечни времена на така наречения тоталитаризъм.Бях  хлапе, което едва се вижда от земята. Може би съм била в трети или четвърти клас.Тогава съществуваше една организация, която се наричаше пионерска. Носехме червени връзки, развявахме червени знамена и пеехме маршови песни.Хубавото на тая организация  беше,че ни учеше на трудолюбие, морални ценности и проповядваше патриотизъм. В началото на всяка учебна година си избирахме ръководство.Най-високите постове в пионерската йерархия бяха дружинен и отряден председател. Аз вътрешно в себе си силно се надявах да бъда избрана на един от тия постове.Отговарях на всички критерии, но винаги ме избираха в дружинния или отрядния съвет за културно-просветник.Докато един ден някой от съучениците ми ме просветли. Каза ми, че бащите на дружинния и отрядния председател трябва да бъдат непременно партийни членове. Знаех, че баща ми е безпартиен. При брат и първи братовчед партизани, той доброволно се беше отказал от членството си в партията.”Ами като гледам какви ги вършите, някой ден ще ви тегля една майна и ще ме изритате.По-добре да съм безпартиен, отколкото разжалван партиец”-обяснил той на партийния секретар, който го калесвал за член на партията.

                          Беше през пролетта-сезон на емоционална повсеместна приповдигнатост.Може би затова класната ни ръководителка ,обвеяна от пролетно настроение, каза,че всички бащи-партийни членове трябва да отидат на среща с партийното ръководство на училището.Помислих си, че е настъпил мига да въздам заслуженото и да направя баща си партиец.Имах един съученик,чийто баща беше секретар на партията в Градския комитет. Казваше се Миро и беше страшен тъпоъгълник.Той не заслужаваше даже и двойка,но учителите се надпреварваха да му пишат четворки и петици.Нали беше дете на отговорен другар!.Реших да си поговоря с него секретно.Обещах да му пиша един месец домашните по математика, а той да ме снабди с една подпечатана партийна книжка. Разбрано момче излезе. Донесе ми книжката, а аз само вписах трите имена на баща си.Но имах глупостта да я занеса в училище и гордо да я покажа на най-големите си завистници.Исках да се пукат от яд. Резултатът беше повече от трагичен. Някой от тях отишъл при класната и й докладвал.Тя възмутена и ядосана ме спипа буквално на местопрестъплението.Тъкмо съчинявах пред заобиколилите ме зяпачи как тати е носил храна на партизаните.Отне ми всички права и удоволствия от показването на партийния билет. Вечерта казах на баща ми ,че го викат в училище,но не зная за какво.Когато отиде там,  той се завърна след час и каза,че партиец не искал да бъде,но мене обезателно ще ме направи партиен член.И започна се едно такова действително шляпане и бухане с недействителната червена книжка по главата ми,че едва не получих  комунистическо сътресение.Така жигосана и осквернена с печата на аполитичността завърших средното си и първото си висше образование.Когато обаче завърших и второто си висше, тати най-после се осмели да ми признае една истина:”Дъще, без трите букви и пет висши да имаш, все тая,татювата.Лула тютюн не чинат. Затова не се помайвай, ами действувай!”Задействувах се мълнеоносно. Попълних необходимите документи и зачаках  характеристика от градския комитет в родния ми град.Ха днес, ха утре, ха след месец, ха след година чакане, а от характеристиката ни вест,ни кост.Партийният секретар, който ме предложи, вика:”Хайде, Мите, какво стана с тая твоя характеристика?! Навършиш ли тридесет лазарника, нищо повече не мога да направя.Ще е язък за барута!”

                                     Един ден бях си отишла на гости на нашите.Тогава тати ме грабна под ръка и право в градския комитет.Там се разбра ,че имало възражения за мен.Била съм внучка по майчина линия на отявлен монархист и капиталист.Тогава тати каза на секретаря: „Миньо,няма да гледаш майчината,а ще гледаш бащината линия.Двама партизани сме дали от рода си.И като ти се развали колата, не ме търси повече.Намери си друг ахмак да ти я оправя без пари. Разбра ли ме добре?!” Миню заклепа ситно, ситно с бозавите си клепки,а луничките на лицето му почервеняха.”Ама ,бай Драгане,недей така бе,човек!Ще оправим нещата!”

                                   Само след седмица дългоочакваната характеристика пристигна. Възложиха ми да съставя поздравителен адрес към секретаря на Районния комитет на партията при връчването на книжките.Той беше току-що назначен и симпатяга.Затова вложих целия си интелектуален, емоционален и класов потенциал, творчески и  театрален патос,за да изразя радостта си от притежаването на дълго лелеяната червена  книжка.След това  станах възторжена и непринудена  активистка в редиците на единствената партия.Дето и да се появеше комисия, съвет, комитет, дружество, съюз и каквото още ти дойде наум, ако не бях председател,бях член,но обезателно бях!

                                      Та още тогава започна кариерата ми на член в избирателна комисия.Спомням си, че при първото ми членство, в урната  имаше няколко недействителни бюлетини. Даже зная единия кой го пусна. Беше приятел на втория ми мъж Каню Булгуров, родом някъде от Севлиевския  балкан,черен като дявол и дребен като гъбка челядинка.Псуваше много люто и мразеше силно комунистите, правителството и цялото политбюро начело с бащицата  в съвкупност. В махалата и котките, и кучетата знаеха политическите му настроения, но всички се правехме, че нищо не сме чули и нищо не знаем.Та той беше изписал в тъмната стая бюлетина си с лозунгови„благословии”. Беше антикомунистическа пропаганда изразена чрез афористични фрази. Помня и до днес една негова самобитна „мъдрост”:”На дълъг глист да се обърна, през устата ви да влизам, да надебелея и през гъза ви като смок  да излизам.” Председателят на комисията   веднага разпореди да унищожим тая вражеска зараза на лумпените и да подменим недействителните с действителни бюлетини. И така изборите завършиха тогава при 100 процента избирателна активност и 100 процента действителни бюлетини гласували за партията.Стискаше ли му на някой да посмее да представи недействителните бюлетини?!

                                  Когато Гатю Авджиев ме напусна, един ден ме посети шефа на Социалдемократическата партия. Гатю и той беше социалдемократ по убеждения и членуваше в нея.Та вика ми тоя  Леонардо,така се казваше шефът:

                            - Тъй и тъй доста  години спа в едно легло със социалдемократ, защо да не станеш и ти такъв?!

                               - Виж какво , Лео, може и да съм спала, но знаеш ме каква заклета комунистка съм...

                               -Абе ,сестро, нали и аз до вчера бях партиец! От къде да ти ги изпиша тия истински социалдемократи?! Ами нали от социалдемократическата партия на дядо Благоев се пръкна комунистическата партия! Сега пък се случи обратния процес. От БКП се роди социалдемократическа партия.Игра бе, сестро, игра на превратностите! В живота всичко се случва, какво да се прави?! И едните и другите желаем доброто на народа и държавата, но най-много желаем личното си добруване!-и Лео намигайки се озъби,показвайки огромните си пожълтели зъби, разядени от кариеси.

                                    Дадох благословията си да представлявам социалдемократите в изборната комисия  на предстоящите избори. Бяха изключително  тежки за нашата секционна комисия и за мене в частност избори. Аз познавах членовете на комисията само за „Здравей!” и „Здрасти! Имаха високи чела, ясна мисъл, интелигентни погледи, някои даже носеха очила с диоптри. Бях единствената жена. Викам си:”Мито,недей да се пъчиш много.Остави мъжете да свършат работата, а ти си почивай!” Хубаво, ама като дойде време да броиме бюлетини и да попълваме крайните документи, ела виж какво стана! Оказа се, че тия момчета и на две магарета плявата не могат да разделят. Пет пъти броиха бюлетините и все различен брой ги изкарваха. Другите комисии свършиха своята работа и понесоха торбите си към районната избирателна комисия, а ние още сме под крушата.Попълват документи и късат, попълват и късат, пишат, плюнчат, поправят, преписват и сметките все не щат да излизат. По едно време всички оклюмаха носове.Настъпи моят велик миг.Запретнах ръкави, плюх си на ръцете и започнах, а само след един час приключих успешно.Сметките с лека стъкмистика излязоха до край. Даже  за стъкмистиката най-много се изисква човек да има пипе. Опаковахме всичко,                                   а момчетата ме гледат предано в очите като верни домашни любимци.Дори на другия ден ме водиха да се почерпим и след втората водка ми обещаха със сълзи на очи повече никога да не участвуват в избирателни комисии.

А  аз им признах колко съм щастлива,че не членувам в социалдемократическата партия.

                                     На времето бях чела тук-там  литературните опити на един волен и железен човек.През лятото на 2005 година слушах огнените му речи.Някой ми каза,че той е преродения Васил Левски и аз макар и много лъгана,макар и много мамена с празни обещания , излъгах се  и повярвах за пореден път, Фанче!

                                     Леля Мита сведе тъжен поглед надолу,въздъхна дълбоко и извади с нокътя на показалеца си един току-що удавил се в кафето й заблуден комар.Изтръска го ядосано върху тротоара,после размаза кокалите му с крак и продължи:

-Отидох един ден в клуба на основаната от него националистическа партия  и заявих,че желая да членувам в тая партия.Двама партийни другари ме посрещнаха подозрително и ме подложиха на кръстосан разпит с провокиращи въпроси.Видя им се,че след като съм с две висши образования и имам такъв екстравагантен  вид и ерудиция, забелязващи се дори от птичи поглед , в желанието ми да вляза в редиците на тая партия се крие някаква дълбока конспирация.Приеха ме все пак и всичко продължи по обичайната процедура.Аз си плащам мирно и доброволно членския внос,а ръководството ме кани мирно и учтиво на организационни събрания.Тук му е мястото,Фанче, да ти призная, че имах голям мерак да стана народен представител или най-малкото общински съветник, а наближаваха изборите за общински ръководства.

                                   Вика ме веднъж  един от местните шефове на партията на разговор на четири очи.И о,чудеса! Предлага ми да ме включи в листата за общински съветници.Но само при едно условие.Да запазя абсолютно мълчание за тоя факт до изборите. Тържествено се заклех да бъда няма като открит Космос, като Марианската падина и какво ли не още...А сърцето ми топурка и лангърка като газена тенекия.По пътя от клуба до нас пях с цяло гърло де що песен знаех.Викам си:”Мите, на твоята улица също ще грейне слънце.Сега е времето да покажеш и докажеш на какви велики дела си способна!”Че като започнахме едни митинги и шествия из цяла България. София, Пловдив, Варна, Бургас и къде ли не още.То не беше викане, скандиране и дране на гърла.То не бяха лозунги,песни и освирквания,не бяха „у-у-у-у-у” и „долу!”Пътувахме с луксозни автобуси,имаше и закуски и напитки.Абе, какво да ти разправям?! Разкош, истински партиен разкош! Аз вдъхновена от събитията написах текст за химн на родната си партия и го изпратих лично на големия фюрер с волното име. Посветих му и една ода,а той ми изпрати във Фейбука благодарност и възхита.И досега го пеят тоя мой химн,но за текста казват,че авторът е неизвестен.Я ме виж по-добре.Приличам ли ти на неизвестна?!

                                      И всичко беше от прекрасно по-чудесно, ако в навечерието на изборите не се оказа,че по неизвестни причини аз съм преминала от второ на двайсет и шесто място в листата.Чудото беше, че човекът заел моето място никой не го познаваше,а  и до сега не беше членувал в партията.Тия превъплъщения,Фанче,засегнаха не само психическата ми същност,но и физическата.Три дни лежах на легло с остра мигрена. Напуснах партията си по здравословни причини и повече никога няма да помисля за партиен живот.Сега съм независима,надкласова и надпартийна.  Дишам с пълни гърди свободата си.Вярно е,че продължавам да участвувам в изборни комисии,но то е защото политиката е в кръвта ми.Сега представлявам различни партии,с цел да не бъда упрекната в политическо пристрастие.

                            Беше три часа през нощта и ние  най-после стигнахме  до заветната врата.Леля Мита почука и влязохме.

-О-о-о-о,Мите,добре си дошла!-провикна се любезно един от комисията...

                             Леля Мита пусна  в затвореното пространство на стаята дяволските трели на смеха си и поръси ободряващо  всички присъствуващи с тях.Наистина тая жена  умора нямаше.