1 мин за четене
В стаята е светло. Сините пердета спират лъчите на мартенското слънце. Чува се тиха, успокояваща
музика от тонколоните на компютъра.
Седя тихо на стола и държа навлажнена салфетка. Очите ми са зачервени, а сърцето ми тупти стремглаво.
Гледам колието, което той ми подари. Колието, с което никога не се бях разделяла. Не, не го гледах в отражението
на огледалото... Стоеше пред мен, на бюрото. За първи път от самото начало го бях махнала. Колко странно изглеждаше
там... не на врата ми. И пак една сълза се стече по бузата ми.
С всяко мигане, всеки миг със спомени от прекараните моменти, слълзите се лееха по-бързо и по-бързо.
Той ме гледа влюбено, зарива пръсти в косите ми...
Проронвам сълза...
Виждам очите му, по-дълбоки от океана, по-сини от небето, по-красиви от божествените...
Проронвам сълза...
Усещам устните му върху своите. Изпълва ме любов. ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Iniciar sesión
Registrarse