В стаята е светло. Сините пердета спират лъчите на мартенското слънце. Чува се тиха, успокояваща
музика от тонколоните на компютъра.
Седя тихо на стола и държа навлажнена салфетка. Очите ми са зачервени, а сърцето ми тупти стремглаво.
Гледам колието, което той ми подари. Колието, с което никога не се бях разделяла. Не, не го гледах в отражението
на огледалото... Стоеше пред мен, на бюрото. За първи път от самото начало го бях махнала. Колко странно изглеждаше
там... не на врата ми. И пак една сълза се стече по бузата ми.
С всяко мигане, всеки миг със спомени от прекараните моменти, слълзите се лееха по-бързо и по-бързо.
Той ме гледа влюбено, зарива пръсти в косите ми...
Проронвам сълза...
Виждам очите му, по-дълбоки от океана, по-сини от небето, по-красиви от божествените...
Проронвам сълза...
Усещам устните му върху своите. Изпълва ме любов. ...