6.03.2007 г., 2:16 ч.
Поток от спомени
1 мин за четене
В стаята е светло. Сините пердета спират лъчите на мартенското слънце. Чува се тиха, успокояваща
музика от тонколоните на компютъра.
Седя тихо на стола и държа навлажнена салфетка. Очите ми са зачервени, а сърцето ми тупти стремглаво.
Гледам колието, което той ми подари. Колието, с което никога не се бях разделяла. Не, не го гледах в отражението
на огледалото... Стоеше пред мен, на бюрото. За първи път от самото начало го бях махнала. Колко странно изглеждаше
там... не на врата ми. И пак една сълза се стече по бузата ми.
С всяко мигане, всеки миг със спомени от прекараните моменти, слълзите се лееха по-бързо и по-бързо.
Той ме гледа влюбено, зарива пръсти в косите ми...
Проронвам сълза...
Виждам очите му, по-дълбоки от океана, по-сини от небето, по-красиви от божествените...
Проронвам сълза...
Усещам устните му върху своите. Изпълва ме любов.
Проронвам сълза...
Грее слънце, разхождаме се прегърнати в парка...
Проронвам сълза
Минаваме покрай онзи паметник, от който се открива гледка към езерото. Пълнолуние е. Той обгръща кръста ми, притиска ме
към себе си и ме целува...
Проронвам сълза...
Усмихва се.
Пронизва ме остра болка...
Стоя в стаята си, превъртайки най-красивите си мигове. Най-красивите, изживяни някога. Тихо ридая по изгубената си любов.
Погледът му ме преследва. Усещам го до себе си. Чувам гласа му, аромата му е просмукан в съзнанието ми.
Там... Пред паметника пак седим. И луната пак е същата. Чувам двете бленувани думи "Обичам те".
Ах, таз' сълза как пари...
Защо това не е реалност и сега? Нима това е краят?...
музика от тонколоните на компютъра.
Седя тихо на стола и държа навлажнена салфетка. Очите ми са зачервени, а сърцето ми тупти стремглаво.
Гледам колието, което той ми подари. Колието, с което никога не се бях разделяла. Не, не го гледах в отражението
на огледалото... Стоеше пред мен, на бюрото. За първи път от самото начало го бях махнала. Колко странно изглеждаше
там... не на врата ми. И пак една сълза се стече по бузата ми.
С всяко мигане, всеки миг със спомени от прекараните моменти, слълзите се лееха по-бързо и по-бързо.
Той ме гледа влюбено, зарива пръсти в косите ми...
Проронвам сълза...
Виждам очите му, по-дълбоки от океана, по-сини от небето, по-красиви от божествените...
Проронвам сълза...
Усещам устните му върху своите. Изпълва ме любов.
Проронвам сълза...
Грее слънце, разхождаме се прегърнати в парка...
Проронвам сълза
Минаваме покрай онзи паметник, от който се открива гледка към езерото. Пълнолуние е. Той обгръща кръста ми, притиска ме
към себе си и ме целува...
Проронвам сълза...
Усмихва се.
Пронизва ме остра болка...
Стоя в стаята си, превъртайки най-красивите си мигове. Най-красивите, изживяни някога. Тихо ридая по изгубената си любов.
Погледът му ме преследва. Усещам го до себе си. Чувам гласа му, аромата му е просмукан в съзнанието ми.
Там... Пред паметника пак седим. И луната пак е същата. Чувам двете бленувани думи "Обичам те".
Ах, таз' сълза как пари...
Защо това не е реалност и сега? Нима това е краят?...
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Да.. моментите, които ти се струва, че никога няма да се върнат... и които никога не се забравят
-
Оцени го
-
Наистина е много хубаво. Личи си, че е написано с много чувства, дано за този за когото е писано го оцени много повече от всички други!
-
много е тъжно и същевременно е прекрасно даже очите ми се насълзиха,
ти определено можеш да пишеш с чувство
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
