През повечето време в него бушуваше огън. Предлагах му газ, но той отказваше. Имаше си водка, с нея го гасеше.
– Искаш ли? – попита ме.
– Не, не съм гладен.
Държеше филия черен хляб, леко мухлясал, но за сметка на това обилно намокрен с нещо и съвсем безформен.
Отпи едра глътка от малката бутилчица, която винаги държеше в задния си джоб и съобщи:
– И аз не искам. Този хляб не изглежда вкусен.
Хвърли го встрани, до бордюра на тротоара и го погледна с погнуса:
– Може пък някой гладен да го вземе. Обаче мирише лошо. Според мен е напикан. Намерих го в службата. Взех го за всеки случай.
Не се и съмнявам. Той работеше като преподавател в университета. Там по цял ден опикават черен хляб, какво друго да правят. Съвсем се беше променил: изглеждаше доволен и син. Доволството идеше от доброто разпространение на последната му книга, ти да видиш, а цветът си го беше докарал от онова в задния джоб. Беше ненужно умен и съвсем нужно пиян.
Бяхме тръгнали да съпроводим един наш приятел в последния му пъ ...