През повечето време в него бушуваше огън. Предлагах му газ, но той отказваше. Имаше си водка, с нея го гасеше.

     – Искаш ли? – попита ме.

     – Не, не съм гладен.

     Държеше филия черен хляб, леко мухлясал, но за сметка на това обилно намокрен с нещо и съвсем безформен.

     Отпи едра глътка от малката бутилчица, която винаги държеше в задния си джоб и съобщи:

     – И аз не искам. Този хляб не изглежда вкусен.

     Хвърли го встрани, до бордюра на тротоара и го погледна с погнуса:

     – Може пък някой гладен да го вземе. Обаче мирише лошо. Според мен е напикан. Намерих го в службата. Взех го за всеки случай.

     Не се и съмнявам. Той работеше като преподавател в университета. Там по цял ден опикават черен хляб, какво друго да правят. Съвсем се беше променил: изглеждаше доволен и син. Доволството идеше от доброто разпространение на последната му книга, ти да видиш, а цветът си го беше докарал от онова в задния джоб. Беше ненужно умен и съвсем нужно пиян.

     Бяхме тръгнали да съпроводим един наш приятел в последния му път. Отказваше пиенето и трябваше да се натряска като за последно, и ние с него. Аз бях неморално трезвен и възнамерявах да се нарежа по-късно. Все пак днес беше празник.

     – Ще го отпразнуваме мълчаливо! – каза този с бушуващия огън до мен. – Така реших. Усещам го.

     Естествено, как иначе. Беше вързал езика още от сега. Но продължи да говори:

     – Не трябваше да изхвърлям хляба. Може да огладнея по пътя. Нека поседнем.

     Осъзнаваше, че едва ходи. Седнахме на тревата и установихме, че повечето хора се движат без да се олюляват. Като под строй.

     – Знаеш ли на какво се дължи това? – попита ме с укор. Доцентът си е доцент – очакваш да каже именно това: – Защото хората са диалектични. Развиват се. По права линия. Като атомите, като неутроните, електроните, квантите в тях и другите елемнентарни частици; ние смятаме движението им за хаотично, брауново, а всъщност е стройно, организирано, подчинено на вътрешна логика. Диалектиката е закономерна, а хората и елементарните частици обичат точно това.

     – Кое? – запитах тъпо. Не биваше да съм толкова трезвен. Не схващах мислите му. Пък и около мен все доценти, чувствах се като кандидат-студент. И този, дето ще го празнуваме, и той беше доцент, от двайсет години вече. Нямаше как да го направят асистент.

     – Как кое? Просто обичаш закономерностите, но не и закона. Закономерностите следваш, а закона нарушаваш. Така е съвсем удобно и съобразително. Вродено е.

     Бръкна в задника си и извади бутилчицата.

     – По дяволите! – намръщи те. – Трябва да я напълня с нещо.

     Пак му предложих газ. Отказа, обаче попита:

     – Ти защо все ми предлагаш газ? Да не си от „Газпром“? Монополист. Руски агент? Или ме бъзикаш?

     – Няма такова нещо. – Така отговорих, защото трябваше да скрия истината. Не бях от „Газпром“. Не бях руски агент. Друго трябваше да скрия.

     – Сигурно говориш истината – издума бавно и с огорчение. – Искаш ли да ставаме? Трябва още много да вървим. Човек, върви ли дълго, доникъде не стига. Нали?

     Така си е. Последният пиянски път на нашия приятел, също доцент, както казах, само че по-хуманитарен, беше отреден за честване в едно заведение, близо до градската тоалетна; стъкмено беше там от тенекии и картон, набързо, но съобразно правилата на градоустройствения план и, разбира се, по отделителни причини. Щяхме да обменим опит, мисли и сълзи. Защото щяхме да плачем преди да се сбием. Или да се сбием преди да плачем. Така правят истинските приятели.

     Повървяхме още малко. Започна да мръква и установих, че няма да стигнем скоро. На колегата му трябваше гориво, за да върви. Така беше устроен.

     – Дай ми бутилката – рекох му дружелюбно.

     Той ми я подаде. Ръцете му трепереха. Гореше.

     – Нали няма да ми сипеш газ? – помоли се.

     – В никакъв случай. – Така отговорих.

     Повървяхме малко и вече почти виждах буйната брада на жената, която чистеше градската тоалетна. Тя винаги стоеше на поста си, охранявайки поверената ѝ зона, въоръжена с външния си вид; никой не вярваше, че жена може да има такава брада и затова всички се страхуваха от нея – привечер ставаше дявол, а през нощта – кой знае какво. Значи бяхме близо, има-няма две-три, най-много двайсет минути. Той обаче се заинати:

     – Няма да мръдна оттук, докато не ми кажеш защо ми взе бутилката!

     Стоеше прав, а наоколо понякога прехвърчаха хора, намръщени, злобни и дребни като елементарни частици. Правеше отчаяни опити да стои така, само се кълчеше в кръста и се превиваше като бреза през ноември, когато ветровете гонят листата като шкембе – махмурлук.

     – Защото бутилката е празна – отговорих делово. – Да не ти тежи, затова я взех. И да я напълня после, да си имаш за връщане.

     – Аха! – усмихна се доволно и падна. Хора като него на бива да се оставят на спокойствие. – Поне си поговорихме. Ти лъжеш. И този, когото ще празнуваме за последен път, и той лъже.

     Ето, почна се. Това е първият етап. После се обясняваме в любов, накрая се бием. Но все пак поисках обяснение:

     – Защо да те лъжем?

     – Защото – отвърна полегнал и тъжен, – ти ми взе бутилката, за да я напълниш с газ. Да си потуша огъня и така да умра като китайски фойерверк.

     Това беше вярно. Отдавна исках да му напълня патрончето с пропан-бутан. Нали е за битови нужди. Битовите алкохолици би трябвало да го използват.

     – Стига, де – ритнах го по челото почти шеговито. – Няма такова нещо. И защо пък празнуващият последния си път да те лъже? Той е доцент, при това съвсем добронамерен: решил да се откаже от вредните навици.

     – За да ги замени с други, по-вредни. Диалектика. Нищо не разбираш. Лъже, разбира се. Той никога няма да спре да пие. Защото е добър човек. Причината трябва да е друга. За нещо различно, за нещо тревожно ни събира. Затова се натрясках така. Върви сам. И ми върни бутилчицата. Да я сложа на мястото ѝ.

     Погнусих се, като си представих мястото. Но му я подадох с два пръста.

     Оставих го до тоалетната. Там беше неговото място. Може пък да си помълчат с брадата жена.

     Но се оказа прав, този пияница. Доцентът, хуманитарният, когото трябваше да изпратим в сетния му път, съобщи в края на тържеството, че е болен. От онези болести, които изискват празнуване. Нелечимите.

     Бяхме много пияни. И никой не повярва на думите му. Но си спомням, че млъкнахме: тишината не лъже. Беше мълчаливо празненство. Поне в края. Като за последно.