Къци и Стамат отраснаха заедно. Делеше ги една ограда, а малката дъсчена портичка стоеше винаги полуоткрехната, колкото да не преминават кокошките в другия двор. Макар, че малките тарикатки винаги намираха откъде да се промушат и ходеха задружно да кълват съседските домати.

      - Въх, гиди проклетници ниедни! – от време на време се провикваше някоя от потърпевшите баби и мяташе първия попаднал ú предмет към градината.

      Често нечия глава отхвърчаше, но не за назидание, а просто защото настъпваше най-значителният момент от живота на всяко селско пернато – да бъде в центъра на събитията, т.е. на масата, я по случай някой църковен празник, я в чест на скъпи гости.

      Като деца по цял ден играеха навън, търчаха подир овцете или правеха сапунени мехури с масури от папур. Вкъщи се прибираха, колкото да вземат по един дебело намазан с мас и поръсен със захар комат от домашен хляб и пак изхвърчаха навън. Кичурите им бяха вечно невчесани, а коленете издрани, но не знаеха болест. Вечер обичаха да се навъртат покрай димящото огнище и да слушат хвалбите на старите.

      Скоро се увлякоха по техниката. Непрестанно мъкнеха някакви железа и все майсторяха нещо в плевнята на Къци. С гордост носеха омазаните си с машинно масло и ръжда ризи и с удоволствие обясняваха на останалите кое за какво ще се използва. Училището много не ги привличаше – от малкото, научено там, от видяното в работилничката на Бай Добри и от растящото им любопитство, се пораждаха поредните им неочаквани идеи. Постепенно се затрупаха със стари велосипеди, механизми, моторчета и какви ли не още джунджурии, които малко по малко завземаха територията на пернатите любимци.

      После Стамат замина за града, следвайки, като повечето си набори, настъпващите в страната промени. Къци предпочете да си остане Големият майстор в Малката махала. Така се извъртяха доста години. Всеки беше доволен от себе си и, при все по-редките им срещи, разправяше колко нови проблеми е разрешил. Не си завиждаха, макар и да спореха понякога на висок глас. Това се случваше обикновено след първата чашка. След втората започваха да гледат по-глобално на нещата и се впускаха в дебрите на „трапезната демокрация”. Къци пръв удряше по масата и обобщаваше колко лоши са пътищата в целия окръг и колко неправилно са вдигнали цените на бензина. Стамат пък не одобряваше организацията на бригадира и сменния майстор. Към полунощ се разделяха с убеждението, че политиката на управниците не е правилна и, че не се дава път за развитие на правилните хора. Преди обед Стамат хващаше електричката и всеки следващ път разговорът започваше отначало.

      Веднъж той си дойде за по-дълго. Рязко изфорсира десетгодишния Фиат и с продължително натискане на клаксона възвести пристигането си. Беше го взел на сметка от един италиански инженер, който си заминаваше след края на командировката в неговия комбинат. Чужденецът беше срещнал тук любовта на живота си и не се пазари много. Колата беше запазена, но трябваше да се питне тук-там.

      Къци се притече с готовност. Сред шум, искри и закачки работата приключи в срок. Беше полята за късмет и, на следващата сутрин, след дългото сбогуване, Стамат тръгна да зареди с гориво преди да отпътува. Трябваше да стигне навреме в града, защото започваха нов обект. Не се знаеше колко време ще го строят и кога пак ще се видят.

 * * *

      Видяха се много скоро – след има-няма час. Стамат похлопа запъхтян на вратата и на пресекулки обясни, че има някаква повреда и колата спряла да пали.

      Къци търкаляше един стар Москвич, на повече години от него, правен от трофейни немски каски от войната. Поне така разправяха някои, но тромавото съветско возило можеше да мине по всякакви терени, не го плашеха сезоните и никога не го беше изоставяло. Запали „от четвърт”, макар и с малко побутване. Инструмент не взеха, защото багажникът беше пълен – честичко влизаше в употреба.

      Фиатът чакаше мирно и кротко на сто метра от крайните къщи. Въпреки лъскавия си вид, обаче, не се оказа сговорчив. Упорито отказваше съдействие и не продума, въпреки настойчивите подканяния на двамата майстори. Проверяваха кабели, зачистваха контакти, сменяха свещи. Нищо! Ядосани, те го поведоха на дълга разходка до съседното село.

      - Дай контакт! Включи на втора! Отпусни съединителя! – нареждаше Къци през отворения прозорец.

      Стамат седеше отзад, напрегнал уши в очакване да чуе заветния шум. Фиатът опъваше въжето до скъсване, гумите просвирваха, само двигателят все тъй стоически мълчеше. По някое време и Москвичът угасна. Беше се хранил за двама и неусетно остана без гориво. Сипаха му малко от Фиата и отново се задърпаха.

      Вече притъмняваше, когато се върнаха при бензиностанцията. Спряха да долеят малко вода. Бензинджийката ги изгледа учудено и запита:

      - Какво става, Стамате? Що си още тука? Аз мислех, че си стигнал вече.

      Тогава Къци изръмжа:

      - Какъвто ти е калпав бензинът, до никъде няма да стигне! Само ще потрошим хубавата кола.

      Тя го погледна още по-учудено и му отвърна троснато:

      - Какъв ти бензин, бе! Че той беше спрял до колонката с дизела. Сипах догоре. Отде да знам, че работи на бензин! Нали е западна кола. – и се прибра обидена в стаичката.

* * *

      Вечерта се смяха много. Стамат стоя до късно на другия ден. Наложи се да прочистят цялата горивна система и да заредят с правилното гориво. После беше лесно. А с нафтата от фиата, Къци разкарваше Москвича насам-натам до края на лятото.

16.11.2015