Все ни учеха как не трябва да крадем, че това е наказуемо, следователно кражбата - грях. Обясняваха ни, че откраднем ли нещо, то може да е единственото, което човекът отсреща да притежава, тоест не е честно спрямо останалите. Макар хиляди пъти животът да ни е показвал, че почти нищо не е честно, има закон за крадците на средства. Но крадците на време кой ги наказва? Каква е присъдата за хората откраднали нещо, което никога повече няма да притежаваш по същия начин? Престъпници, винаги излизащи невинни от ситуацията, заблуждавайки те, че ти носиш вината. Онези, които крадат усмивката ти, а на тръгване те оставят да се давиш в океан от сълзи, без да ги интересува как ще изплуваш. А дали ще успееш изобщо да го направиш, е въпрос колко точно си бил наивен. Как биват наказвани хората, които дърпат спусъка, целейки се точно в слабото ти място? Ограбвайки всичко здраво, което е останало в скромната ти душичка и оставяйки те да градиш всичко наново. Изстрелват куршум след куршум, но не от тези след които знаеш, че ще загинеш веднага, точно обратното. Куршуми под форма на лъжливи обещания и разочарование след разочарование, които така бавно те разкъсват вътрешно, че довършването ти може да продължи вечност. Разбираш, че всичката открадната нежност, тайните романтични срещи, доверието градено толкова време са били просто част от една игра, а ти си била една от пионките. Означава ли, че трябва да бъдем емоционални далтонисти, само защото търсим мъничко любов, а винаги след нея биваме душевно осакатени? Нима само, защото това не е наказуемо, трябва да наказваме себе си? Защо не ни учиха, че добрите и искрени хора страдат най - много, а палитрата от чувства, с която разполагаме не ни помага, когато сме обградени от душевни престъпници?