Обичах го. Обичах го с цялото си сърце. Той ми дари най-безценното. Той ми даде моя малък личен свят.
Но вместо усмивка, тези мисли ми донесоха сълзи...
Празното легло, работещият телевизор в другата стая, тихият звук от самотата... само това имах. А ми обещаваше толкова много... Обещаваше ми света с очи, строеше за мен замък без стени и с райски градини... Желаеше това, което и аз, дори и повече...
А сега дори не разговаряхме. Всяка дума, която си разменяхме, бе пропита с гняв, разочарование, огорчение и дори злоба. Къде изгубихме любовта и уважението?... Можем ли да се върнем там и да си ги приберем? Сърцето ми бе по-леко без тях... Сякаш нищо не ме задържаше тук, при него...
Нямах сили дори да се свия, да се прегърна и да се успокоя. Седях в празното легло, гледайки студената стена. Сълзите ми сами потекоха по страните ми, разкривайки безсилието ми... Затворих очи в опит да прогоня черните мисли... Но сякаш поканих още.
Заслушах се в спокойното дишане на детето си...
Само тях имах.. ...