Обичах го. Обичах го с цялото си сърце. Той ми дари най-безценното. Той ми даде моя малък личен свят.

Но вместо усмивка, тези мисли ми донесоха сълзи...

Празното легло, работещият телевизор в другата стая, тихият звук от самотата... само това имах. А ми обещаваше толкова много... Обещаваше ми света с очи, строеше за мен замък без стени и с райски градини... Желаеше това, което и аз, дори и повече...

А сега дори не разговаряхме. Всяка дума, която си разменяхме, бе пропита с гняв, разочарование, огорчение и дори злоба. Къде изгубихме любовта и уважението?... Можем ли да се върнем там и да си ги приберем? Сърцето ми бе по-леко без тях... Сякаш нищо не ме задържаше тук, при него...

Нямах сили дори да се свия, да се прегърна и да се успокоя. Седях в празното легло, гледайки студената стена. Сълзите ми сами потекоха по страните ми, разкривайки безсилието ми... Затворих очи в опит да прогоня черните мисли... Но сякаш поканих още.

Заслушах се в спокойното дишане на детето си...

Само тях имах... Очите им ме търсеха, ръцете им се протягаха за мен... Само това ме задържаше тук. Само това ми помагаше да скрия поредната рана. Само това ме спираше да тръгна.

Станах и се загледах в спящото си съкровище. Розовата ù светеща биба се мърдаше спокойно и ритмично в синхрон с беззвучна мелодия...

Дори не я погалих.

Извадих и отворих куфара си. Бавно започнах да изваждам дрехите от гардероба и да ги прибирам грижливо в него. В главата ми се въртеше единствено „Вземи само най-важното!”. Парфюм, бижута... Дръпнах ципа и затворих багажа си.

Седнах на леглото до вещите си... Можех ли да го избегна?... Късно бе за това сега... Облякох се. Погледнах се в огледалото – дълбоките сенки под очите ми издаваха многото безсънни нощи, изтощената ми коса бе свидетелство за ежедневния стрес. Без да съм ги викала, сълзите се появиха в очите ми. Пръстите ми трепереха. Крачка... и после още една...

Отворих вратата на стаята на малкото ми богатство... Синът ми спеше спокойно. „Съжалявам, че не ти дадох това, от което имаше нужда... Обичам те!” Исках да му го кажа... да го изкрещя... Той бе целият ми свят, моето богатство... Заслужаваше повече от това... Притворих вратата и тръгнах.

Обух обувките си пред асансьора. Когато излязох на улицата, първите слънчеви очи тъкмо облизваха най-горните етажи на по-високите сгради. Във въздуха се носеше все още свежият полъх на зимата. Тръгнах. Без посока. Без желание. Просто знаех, че не мога да се върна...

Замръзналите ми пръсти стискаха дръжката на куфара...

Крачка, след нея друга... Бавно се отдалечавах от света си... Още една... Можех ли да живея без двете половинки на сърцето си?... Още една... Така ли бе най-добре?... Още една...

Очите ми ме издадоха – от тях заваляха снежинки, които стоплиха изгубеното ми сърце...

Спрях... 

*   *   *

Когато той се събуди, намери банички и закуски на масата и кафе на печката. Децата бяха облечени и готови за градина... Докато се обуваше, той видя строения куфар в спалнята на жена си... Взе децата и излезе. Нищо не каза. Дори не я погледна. По-лесно беше така.

Тръгна надолу по улицата с малкото дете на ръце и голямото, дърпащо го за ръката. Не погледна назад... само си помисли „Обичам те!”.

На Джен - Няма лесни решения, мила!...

22.11.2011г.