Чудно е да окъпеш поглед, рано сутрин в розовата долина на небесната шир. Да зинеш неусетно с уста и да не можеш да се нагледаш на тая хвърковата млечнобяла чета от облаци, накацала около билата на планината. И дали пазеха няколкото параклиса по върховете, вярата на хората, или очите на Бога, никой не знаеше със сигурност. Не знаеше и младият мъж, който вървеше потънал до кръста в тучна трева. Наоколо, накъдето и да погледнеше, кипеше нов живот, летеше на крилата на пъстрокрили птици, жужеше с гласа на насекомите и дъхаше с аромата на цъфнали диви акации, цветя и билки. Рееше се погледа му, надлъж и нашир, закипя кръвта на мъжа, усети как невидимата ръка стиснала шията му бавно отпуска захвата си. Бездумен, като че ли неповярвал в щастието си той въздъхваше тихо, а всъщност му идеше да вика с все сила, да отпусне душа и да екне срещу скалите :" Жив съм! Жив съм! Чуваш ли майко, жив съм!" Внезапно усетил силен импулс се затича и хукна с двете раници на гърба си, стрелна се по пътеката към дома си като стрела – през жълто-зеленото, подивяло море от девствени поля, оставяйки след стъпките си дълга ивица с полегнала трева. Леко монголските черти по пълничкото му светло лице, белега на бузата му, малките черни очи, суровата извивка на дребните му устни, дори дребния му ръст, всичко у него говореше за първичност и природа трудна за опитомяване, но и за някакво добродушие, простота – идваща от човека на селото, неподвластна на преструвка, все още устояваща на сарказма на новото време. Вятърът прокарваше топли пръсти в черните, меки перчеми на косата му, славей чуруликаше нейде до върбата на старата чешма, а въздуха бе толкова чист, толкова познат, че с него сякаш се върна в детството си. Той спря за малко на чешмата и потри надписа на изсветлелия камък. Спомни си думите в последното писмо от майка си: „Аз съм добре, не ми пращай повече пари.“ Втренчи поглед отново в плочата на чешмата. Името и годините вече едва се четяха. Направи я баща му, в памет на дядо му. Течеше едва, зеленясала и запушена. Намери сурова клонка и я издялка. Водата потече по-силно и от коритото на чешмата през тръба в долния й край, се разплиска в друго дълго, дървено корито за поене на добитък. Ниско в папратите на гората от двете страни на пътеката, шумоляха сойки, а високо в елите се стрелкаха катерици. Гласът на гората наоколо се разстилаше богат на приказки, разказващи за самодиви, на чието ехо не биваше да се отговаря и, в чиито очи най-добре беше да не се гледа. Истории за смели царе, за майки накърмили планината с хайдути, с герои, които като невидими стълбове се издигаха до висините и още държаха планината да не се строполи от болка. Чудно му беше сега на пътника кой вятър го беше духнал далеч от земята му, да дири, кой знае какво в богати цивилизации – с градове чисти като болници и хора боледуващи от стерилитет на ценности. Усетил инстинктивно тази злокобна, напредваща чума, отшелникът закопня за обич, изплаши го нещо в писмото и сега с всички атоми на тялото си предчувстваше радостта от дълго отлаганото си завръщане. Той приближи къщата, спря се пред портата и сякаш в доскоро калцираното си в буца пръст сърце, усети ритъм.
Родната му къща се беше килнала на една страна на билото. Тиклите по покрива стояха разрошени от сезоните. На външната врата черната панделка се беше прокъсала и избеляла, а от некролога го гледаше с чистосърдечен поглед вечно младият му баща . Майка му – се беше превила на две в градината, удряше с мотиката по рохката почва, загърляше стеблата на картофите и когато външната порта изскърца, тя се обърна и със замрежен от годините поглед го видя. Първоначално не повярва на очите си, но как можеше да сгреши една майка. Същите нейни очи, същата мека и тъмна коса, същата усмивка. Заякнало беше момчето ѝ, възмъжал, плът от плътта ѝ, въздух от въздуха ѝ, онова чудо на природата, което я държеше жива. За миг тя се стъписа, закова се на място, а след това порой от сълзи се отприщиха, изплакаха по преждевременно остарялото ѝ лице. Провираха се между пръстите му, а устните ѝ ту се усмихваха, ту се разтреперваха. Той я мъмреше галъовно, докато я прегръщаше. Майката скриваше лице в гърдите на сина си – сълзите ѝ попиваха през тениската му, просмукваха се в кожата, като дългоочакван дъжд, който топеше буцата около сърцето му. Той така и не разбра какво точно пазеха онези облаци, но вече знаеше защо понякога вали.
© Силвия Илиева Todos los derechos reservados