ПРИКАЗКА ЗА ЖЕНАТА- РАК РУСЛАНА

  Ако отидете някога на брега на една могъща и пълноводна река в Сибир, ще видите странен паметник. Представлява огромен рак с глава на жена, а два от краката му са човешки. В камъка има издълбани странни руни, които учените още не са разчели. Но ако попитате местните, те ще ви кажат,че това е старата Руслана, която спасила селяните от разбойниците. Те вярват, че тя все още е жива и бди над селото, където живеят потомците на някогашните й ратаи. Но ето и самата история...

 От незапомнени времена старата Руслана живееше в огромната си каменна къща край великата река Енисей. Къщата изглеждаше мрачна с многото си стаи, с тесни прозорци , засенчени от бръшлян и стари лози, които стигаха до покрива. Вечер в тях проблясваха странни бледи светлинки, чуваха се тихи писъци и скърцане и поради това хората вярваха, че  къщата е обитавана от  призраци.

 Руслана се трудеше  неуморно, не оставяше и никой край себе си да мързелува. Имаше огромни и безкрайно широки ниви, които раждаха хиляди тонове пшеница, а в оборите й ратаи се грижеха за стотици крави, коне и овце. Хората разправяха, че мазето на къщата й било много дълбоко, дъното му стигало дори под дъното на реката и било пълно с несметни богатства. Не се знаеше дали има деца, а за съпруг и най- старите хора в селото бяха само чували. Казваха, че имало един мъж, но една нощ след сватбата си събрал багажа и  избягал в неизвестна посока. Други пък шепнешком, като се озъртаха, казваха,че мъжът бил убит и набързо заровен някъде в мазето или в двора на къщата, но така или иначе, следи от гроб там нямаше.

   Както и да е, всички работеха за нея, едни по нивите, други в оборите, а няколко млади жени се грижеха за къщата. Не се оплакваха,  жената им плащаше навреме,наистина, не много, но достатъчно за да живеят и да издържат семействата си. Отнасяше се добре с тях, не нагрубяваше никого, но искаше заповедите й да се изпълняват точно и бързо. Разправяха, че никога не са я виждали да се храни, храна се готвеше само за работниците и прислугата. Обясниха  си го с това, че може да се страхува да не я отровят и че сигурно си готви сама. Един от ратаите разправяше, че я е виждал през нощта да се къпе в реката, но изглеждала много странно, като че ли имала шест крака допълнително, а ръцете й завършвали с нещо като рачешки щипки.

   Разбира се, никой не му повярва, а и той беше известен, че винаги разказваше небивалици, за да го харесат момичетата в селото, тъй като все още не беше се оженил. И сега всички си помислиха, че това е поредната му измишльотина, въпреки че момчето се кълнеше , че говори самата истина и ако лъже, на, да му изсъхне езикът! Езикът му, естествено, не изсъхна, но все пак, никой не му повярва.

   Годините минаваха, богатствата на старата Руслана се множаха, а хората от селото все така си изкарваха хляба в оборите и по нивите й. Докато един ден...

   И до днес жителите на селото не искаха да си спомнят какво се беше случило, беше толкова страшно, че и следващите поколения щяха да настръхват от ужас. Невиждано силен земен трус разруши всички сгради в околността. Старата каменна къща на Руслана се срути в един миг и от нея остана само грамада зловещи сиви камъни. Бръшлянът изсъхна, а лозите полегнаха в праха и почти узрелите им зърна се разпиляха наоколо. Самата стопанка не се виждаше никъде, търсиха я, викаха я по име, но никой не отговори, а под камъните нямаше как да проверят. Решиха, че е затрупана и е загинала на място. Почакаха месец-два, дори потъгуваха и проляха сълзи за нея, а свещеникът отслужи литургия за успокоение на душата й. След като никой не се появи за да претендира за наследството, селяните си разделиха нивите и добитъка и продължаваха да се грижат за тях. Докато не ги сполетя друга беда.

   Неканени гости, жестоки бандити, кръстосваха полетата и нападаха къщичките на селяните, грабеха, убиваха наред и не щадяха никого. Не се знаеше откъде са дошли разбойниците, но се виждаше, че са добре въоръжени и много свирепи и никой не можеше да им се противопостави. Събраха се мъжете и жените от селото, умуваха какво могат да направят, но нито умееха да правят ножове и пушки, нито пък бяха обучени да се бият. Оставаше им само да си построят сигурни скривалища и да бягат в тях, щом се зададе бандата. Така, необезпокоявани, разбойниците стигнаха до брега на реката и се спряха до купчината камъни, останала от къщата на Руслана. Бяха заловили един мъж от селото и след много и страшни мъчения, той им беше казал, че старата жена държала несметни богатства в мазето си.

  Слязоха от конете бандитите, бяха повярвали на човека, а очите им светеха от алчност. Хвърлиха пленника със завързани ръце и крака в близкото дере и започнаха да махат камъните. Пот течеше от тях като мътна река, мускулите им се издуваха в свръхчовешки усилия, но купчината почти не намаляваше. Накрая решиха да заложат динамит и да я пръснат наведнъж.

   Гърмът от експлозията се чу чак до далечната планина, подплаши и хора, и животни, пръсна стъклата по прозорците и разпиля камъни като метеорен дъжд из цялото поле. И ето ги, най-алчните и най- любопитните се втурнаха към зеещия като кладенец отвор.

  Но дори не можаха да погледнат в него. Невиждано чудовище бързо изпълзя отвътре. Протегна две огромни щипки като на рак и откъсна главите на първите двама. После зловещо затрака със зъби и се втурна след останалите на всичките си осем крака, два от които бяха човешки, а другите като на огромен рак. Разбойниците хукнаха към конете, но чудовището ги сваляше от тях и ги прекъсваше на две, сякаш са крехки стъбълца трева. Някои стреляха по него, но в паниката си не улучиха нито веднъж. То не закачаше животните, но мачкаше падналите и преследваше бягащите. Скоро на мястото не остана нито един жив, а конете се пръснаха из степта с тревожно цвилене.

    Подобното на рак същество се запъти към реката и бавно се по-топи в хладните й води. Кървав кръг се образува около него, но когато вълните го отмиха, на брега излезе кльощава стара жена, която едва се довлече до един пън, седна на него и въздъхна уморено.

- Стара съм за такива битки май, промърмори тя като че ли на себе си, но всъщност имаше кой да я слуша. В краката й се умилкваше голям черен котарак.

- Никой няма да повярва, че старата Руслана е оживяла след земетресението и  е победила една дузина млади разбойници... Моето проклятие ми помогна да ги прогоня оттук. Никой досега и не подозираше, че нощем се превръщам в рак и пазя къщата и богатствата си сама...Чудеха се, че не ям от тяхната храна, че нямам стражи...Толкова време прекарах в наводненото мазе, в непрогледен мрак, а легло ми бяха купищата златни монети и сребърни съдини...Горките селяни, опитваха се да ми помогнат, но силите не им стигнаха...Дори някои плакаха за мене...А сега са си присвоили моите имоти, работят ли, работят...-Тя бръкна под пъна, извади един охлюв, хвана го за опашката и го измъкна от черупката му. С наслада го сложи в устата си и задъвка със стотиците  остри зъби, които покриваха не само венците,но и небцето и езика й.

- Май наистина съм огладняла...А бедняците се чудеха защо никога не ям от техните ястия!- при тези думи още един охлюв  изчезна в устата й.- Чудя се дали да им се покажа и да им заповядам да ми върнат нивите и добитъка...Разбира се, ще им платя надници за това време! В мазето имам толкова злато и сребро!

  През това време селяните плахо надничаха от къщичките си и отправяха поглед към мястото на експлозията, но не смееха да отидат и да видят. Всички те се бяха скрили на сигурно място и не знаеха какво точно е станало. Всички, с изключение на един- момчето, което разказваше за нощното превръщане на Руслана, се беше притаило в една изровена от дъждовете яма и беше видяло всичко. Но се чудеше дали да го разкаже на другите, нали преди това не бяха му повярвали? А цялото поле беше осеяно с части от тела и напоено с кръв от битката, само чудовището никакво не се виждаше. Престраши се момъкът и излезе от ямата. Първо отиде да развърже пленника, който все още беше в несвяс от мъченията. След това тръгна колебливо към мястото на взрива като внимаваше да не настъпи локва кръв или мъртво тяло.

- Хей, момче! Да, ти, точно ти!- извика го някой и той позна гласа на старата си господарка. Не беше много изненадан, защото видя кой победи разбойниците и за него нямаше съмнение, че Руслана е жива.- Ела насам, не се страхувай! Не ме ли позна, аз съм , виж ме!

- Никой не ми вярваше, господарке! Тогава не ми повярваха, не знам и сега дали да им разказвам как ни избавихте от тия убийци! Ако знаете колко народ избиха, колко къщи ограбиха...Но си намериха майстора, дори самите те ви освободиха, за да ги унищожите!

- Е, не беше точно така- усмихна се хитро Руслана- Почти си бях прокопала тунел до реката и скоро щях да изляза...- Тя не продължи, защото тогава трябваше да каже и защо не го е направила по- рано, а именно защото се страхуваше, че водата може да нахлуе през тунела и да отнесе богатствата й.- Само че  тия , които прогоних сега, скоро ще се завърнат, много повече ще са и ще бъдат още по-жестоки и силни...А аз съм стара и няма да мога да се справя...

- Не е така, господарке, всички ще се бием заедно с вас!

- Как, вие нямате оръжия, не знаете как се убива и осакатява! Вие работите, вие знаете да орете, да жънете, знаете как се доят кравите, как се раждат малките агънца...Не, момче, война не можем да спечелим...Но сега стана късно, върви да спиш, а аз все ще измисля нещо...Хайде, ти си млад, имаш нужда от сън, а и очите ти вече се затварят...

   И като каза това, тя бавно и с пъшкане стана от мястото си и внимателно заслиза по стълбите към мазето.

   Цяла нощ мисли старата Руслана, не мигна дори за минута и на сутринта беше готова. Беше помолила момчето на никого да не казва, че тя е победила разбойниците. Представяше се просто за една стара и безпомощна жена, която е готова на всичко, за да доживее дните си на спокойствие. Изпрати вест на разбойниците, че доброволно ще им даде всичките си богатства, ако напуснат долината и не се връщат повече. За нивите и добитъка нищо не каза, но и разбойниците нямаха желание да стават земеделци и да работят в оборите. Дори им заръча да си носят чували, за да съберат плячката в тях.

  През това време из селото се разнесе вест, че някакво чудовище е излязло от реката и е избило разбойниците, а пък експлозията е освободила старата господарка. Хората се чудеха как ли ще ги накаже задето са си присвоили нивите и добитъка й, но тя само махна с ръка и им благодари за грижите. После ги посъветва да се скрият и да не излизат, докато не им каже. Застана пред входа на мазето , скръсти ръце под престилката си и зачака.

   И ето ги и разбойниците, носеха се към нея като тъмен облак. Конете им бяха покрити с пяна от препускане, те самите бяха прашни, само очите им светеха , кръвясали от алчност и жестокост. Спряха се пред жената, скочиха от тях, всеки с огромен чувал и се развикаха:

- Къде е златото, стара вещице? Мисли му, само да ни лъжеш!

- Не ви лъжа, момчета, трябва само да слезете долу и да си напълните чувалите! Сама щях да го изнеса, но много съм стара вече и краката не ме държат, пък и не мога да нося тежко...

  Бандитите се втурнаха към дупката и от бързане първите полетяха с главата надолу по паянтовата стълба и си счупиха вратовете. Другите, по- съобразителни, запалиха фенери и заслизаха внимателно.

   Мина доста време, всички се набутаха в дълбокото мазе, а никой не излизаше. Чуваха се викове и разправии, всеки тъпчеше чувала до пръсване. Така мина цял ден, падна мрак, а те още събираха злато в мазето на Руслана. А тя все така седеше на пъна, от време навреме изваждаше по един охлюв и замислено го пъхаше в устата си.

- Господарке! - чу шепот в ухото си- Да ги изгорим както са долу! Ще пусна един факел и ще запаля стълбата! Всички ще изгорят, гарантирам!

- Не, не, не го прави, момчето ми! Ще видиш, че те сами ще се запалят! Алчността и жестокостта им няма да им позволи да видят отново белия свят...

  И наистина, постепенно виковете отдолу започнаха да стихват, но все така никой не излизаше навън. Накрая, чак когато се зазори, по стълбата изпълзя един от бандитите. Изглеждаше страшно- от устата и ухото му капеше кръв, едното му око беше като кървава яма, а другото почти затворено. Едната му ръка висеше безжизнено, срязана почти изцяло в рамото, а на гърдите му зееше рана. Измъкна се навън, просна се по очи на пръстта, която бързо почервеня от кръвта.

- Какво стана, момко?- запита го кротко Руслана.- Разделихте ли си богатството?

- Всички са мъртви, бабо! Убих мнозина, а мене не можаха да ме убият! Но вече нямам сили, не можах и да си изнеса чувала! Помогни ми, бабо, превържи раните ми! Кръвта ми изтича и не зная след час жив ли ще съм, или мъртъв! Не искам богатство, нищо не искам, само да остана жив!

- Не го пипайте, господарке! - извика момчето- Да пукне, негодникът неден!

- Донеси ми вода- каза само Руслана и откъсна парцал от престилката си.

 Никой не разбра защо старата господарка реши да подари живота на разбойника. Следващият месец тя превързваше раните му, даваше му вода, хранеше го като малко дете, защото той почти не виждаше.

-Защо го прави?- чудеха се селяните- Те за малко и нея да убият, а тя му спасява живота!

„Защо го прави?, мислеше си и момчето, Тя изби другите, едните лично, а другите сами се избиха! Унищожи цялата банда, а сега тоя ще живее...“

- Грях е да убиеш безпомощния, синко...- сякаш прочела мислите му , отговори Руслана- Не може хората постоянно да се убиват един друг, не може! Трябва и милост да има...

- А те имаха ли милост към нас, към вас, към тези, които убиха и ограбиха, а?

-  Нямаха- въздъхна старицата- Нямаха милост, нито към другите, нито към себе си...И аз нямах, бях заслепена от ярост! Какво пазех, една купчина злато, за нея убих толкова хора!

- Какво говорихте, та вие отмъстихте за нас! Не сте виновна, че се превърнахте в чудовище и така бяхте по-силна от тях! Ако не бяхте, нямаше да сте жива!

  Минаваха дни, месеци и години, а старата Руслана вече не приемаше рачешкия си образ през нощта. Спеше спокойно в постелята си и ядеше от храната, която готвачката й приготвяше. Беше оставила нивите и добитъка на селяните, а от благодарност те изградиха отново къщата й, изправиха лозите, а бръшлянът отново се разлисти и засенчи прозорците й. Но когато слязоха в мазето да изнесат труповете на избитите разбойници, ахнаха. Мазето беше пълно с вода около човешки бой и в него плуваха риби, множество раци пълзяха по купчините жълтици. От мъртвите разбойници нямаше и следа.

  Никой не се замисли какво е станало с тях, просто излязоха оттам и скоро историята стана само една страшна приказка, която разказваха на малките деца. Според нея, разбойниците не се избили помежду си, а раците, които се подчинявали на речното чудовище, ги изяли и така отмъстили за убитите и ограбените. В същото време, те пазели богатството на господарката и същата съдба очаквала всеки, който се осмели да посегне на него. Разказват още, че самата Руслана изгребала златото, за да помогне на хора в беда. Но има и такива, които не повярваха. Те тайно си мечтаеха да влязат някога в това мазе и да напълнят чувал със жълтици...Само че като си спомнеха за щипките на раците...Е, с една дума, май все още никой не се е решил! А дали съкровището си стои там? Кой знае, кой знае...