Един ден петгодишният Алекс беше много тъжен. Наскоро беше боледувал от бронхопневмония и все още не му позволяваха да излиза. Той се промъкна в кухнята, където баба му готвеше нещо и потърси утеха там.
- Баби, баби, разкажи ми приказка, моля, - каза Алекс.
- Добре, момчето ми, - усмихна се баба Хриси. – Днес ще ти разкажа приказка за навито.
- Какво е „нави”, бабинко?
- Те приличат на малки пиленца без перушинка, които търсят топлинка и ласка. Това са духчета на дечица, които така и не са успели да се родят.
- Страшни ли са, бабче? – Алекс все още се страхуваше от някои неща, но не си го признаваше, разбира се. Все пак, беше навършил цели пет години.
- Не, момчето ми, малки и беззащитни са. За едно от тях ще ти разкажа сега.
- Чакай малко, бабинко.
Алекс си придърпа столчето и седна до баба си с голямата купа пуканки. Бабата започна:
* * *
Малкото Нави несигурно изправи главичка. Чудеше се къде е попаднало. Всичко изглеждаше прозрачно. Уж пред него имаше дърво, а през клоните му можеха да се видят притичващи зайчета, през които пък прозираха пеперуди, през чиито крилца се виждаха слънчевите лъчи.
Навито се чудеше дали и то самото не беше прозрачно и някак го досрамя от самата мисъл за това. Така, засрамено, то се шмугна сред листата на дървото, без да мисли, че те също бяха прозрачни.
Не щеш ли, изведнъж отекнаха стъпки. Дали заради прозрачността, дали заради страха или просто защото бяха специални, но на Навито му се стори, че чува някаква мелодия. Тя започваше с нежен звън на камбанки, към който неизвестно откъде се присъедини хор на славеи, а след малко зажужаха пчели. Навито усети как малкото му сърчице затупка по-бързо. В този миг, аромат на люляк и окосена трева донесе пълен покой на малкото същество.
Тогава пред него се изправи висока жена, която стигаше до короната на дървото. Въпреки чудовищния си ръст, тя изобщо не изплаши Навито. Напротив, стори му се прекрасна – дългата й червена коса очертаваше млечно-бялото й лице, на което изпъкваха големи черни очи над бонбонено-розова уста. Тя протегна облечената си в бяла дантелена ръкавица ръка и Навито спокойно кацна на китката й.
- Колко си хубава! – каза то. – Нищо, че не си прозрачна. Коя си ти?
- Аз съм пазителката на тази гора, Нави. Всичко е прозрачно, наистина, но всеки път, когато зли сили се опитат да навредят на гората, цялата прозрачност се свива в едно и лошите виждат само мен, която държа в ръцете си голямо стъклено кълбо. Моите сестри се грижат за другите две гори по същия начин. Когато ни видят, злите сили веднага се връщат назад. Те знаят, че трите сестри-орисници могат да ги орисат и те да страдат във вечността.
- А аз дали съм прозрачно? – попита смутено Навито.
- Разбира се, мъничко мое. Ти долетя тук след много изпитания и аз ще се грижа за това да бъдеш винаги в безопасност в моята гора.
- Какви изпитания, Пазителко мила? Аз май нищо не помня.
- Не трябва и да помниш, миличко. Сега си на сигурно място. Тук ще можеш да си играеш на воля и няма да ти липсва нищо.
Малкото Нави сгуши главица в ръката на Пазителката. После хвръкна, разроши леко косата й и зачурулика. Тя се засмя със звънливия си глас.
* * *
Алекс се усмихна и прегърна баба си. Той разбра какъв късметлия е, че не трябва като навито да търси любов и ласка. Той ги имаше от мама, татко и баба. Колкото и да му се караха, те си бяха негови и го обичаха толкова, колкото и той тях. Усмихна се, защото Навито беше намерило и любовта, и своя дом. Това е най-важното за всяко детенце.