***
„ У дома!“ – всеки възкликва това, когато е отсъствал от родния си дом, или по-скоро от мястото, където живее. За всеки е различно. „У дома“ – първи ден, а след това ти се стоварва ежедневието – скучно и сиво, като стар чаршаф в гардероба, но необходимо. Така че, след като се нарадвах на Маги и се прибрахме в нашия дом, където блажено се отпуснах върху собственото си легло, дойде и сутринта на първия работен ден през новата година.
Честно, колкото и някой да харесва работата си, когато е първи работен ден, след дълго отсъствие, му се иска отпуска му да започне отначало. „ А можех да направя това и това, или онова, за което мечтаех, или…“ – все такива мисли минават транзит през главата, когато с тежки стъпки приближаваш входа към работното си място. Да, работех от доста години тук и може би нерешителната ми натура, щеше да ме закотви до живот, или поне докато съществува фирмата и длъжността екскурзовод, ако за пръв път от дълго време, този първи работен ден не започна тотално неочаквано, дори и за самата мен.
– Какво?! – до тук ми стигнаха силите да изразя неприятните емоции, които сега набираха скорост и се превръщаха, също като торнадо, в една бушуваща елипса, разтягаща се ту надолу, ту нагоре из душевните ми дебри.
– Наех го. Има чудесни препоръки, а е и човек на един много личен мой приятел. Изрази желание да работи с теб по новите ни предложения.Така че, заемайте се! – ми отвърна, издокараният в мазно сив костюм собственик на проклетата туристическа агенция.
– Тая няма да стане! – се чух да отсичам. „ Ало-о-о! Какво ти стана, бе жена?!“ – мисловно се сритах сама, - Ти да не превъртя след тази почивка? “. Но моята нова същност, отделила се така ненадейно от собственото ми Аз, въобще не обърна внимание на словесния ритник, с който я наградих и отвори отново устата ми:
– С този тук…С това…това…влечуго, не бих седяла и в кенефа, стена до стена, камо ли да работя и дишам един въздух…
„ Ай! Да беше казала поне задник!“ . Ама, какви ги бръщолевих и в реалността и в главата си?! Имах непреодолимото усещане, че някой ме е праснал с мръсен и мокър парцал през лицето. Поне така се чувствах, а сигурно изглеждах много по-зле стояща пред шефа, а до мен само на крачка, бившия ми благоверен, заради когото, сама си организирах и дори платих несъстоялата сватба.
– Кръстанова, ти да не си пила? – мишите, малки очички на шефа ме обходиха, също като, че ли стотици крачета от същите животинки щъкаха по кожата ми. „Защо всички проклети мъже си мислят, че когато жените са ядосани на простите им нелогични действия, то те са пили?“- изхвърча, като торпедо в ума ми, а на глас отсяках:
– Де да бях! Тогава тоя тука мизерник вече щеше да е получил кроше в мазната си физиономия, а ти ритник в стафидките, дето си ги опаковал в скъпарския си грозен костюм!- е, то мълчах, мълчах, ама и като отворих една уста, не се спрях. Даже не мога да се позная! И преди още да ми е свършила всичката смелост, се врътнах на равните си протъркани от работа обувки и поех курс към все още открехнатата врата. „ А, така-а-а! Сега и целия офис ме е чул!“
– Вървете и двамата…- спрях само за секунди преди да отворя широко вратата. Използвах момента на изненадата и настъпилото мълчание. - … там, където слънце не огрява! Напускам! И да ми платиш отпуската, иначе ще се оплача, пък ако ще да имаш твои „лични приятели“ от Пъкала, та до Рая! Все ще се намери един свестен по веригата, че да обърне внимание …
Вратата изтрещя зад мен, но преди да я затворя със замах, с удоволствие видях физиономията на онова влюбчиво мекотело. Беше се изменила до неузнаваемост и сега той, а не аз изглеждаше, като цапнат с мръсен мокър парцал. „ Да, бе! Как пък позна, че втори път ще си точиш лигите по мен!“ – изстрелях в главата си.Примижах,да се осъзная. Поех въздух и сигурно мандаринките ми ( така де, малките ми гърди) яко са се издули, напред, защото, когато отворих очи и се огледах, няколко чифта очи се впиха в тялото ми. Останалите ми колеги не знаеха как да реагират. Че то и аз не знаех, но се чувствах много по-добре. „ Стафидки?! Откъде го измисли това за стафидките?“ Сама да си задаваш въпроси не било лошо, но да си и отговаряш…А бе…метла! Трябваше да измисля по цветущи ругатни, още повече, че мазния ми, вече бивш шеф, бе сред поканените на несъстоялата се сватба и познаваше бившия ми благоверен. Много бивши…Супер! Бил човек на негов личен…Ай да си го …там където слънце не огрява! Втори път не бих изтърпяла подобен род вмешателство и…да дишам един въздух с тоя…Чак гнус ми става от мен самата, като си спомня, че съм спала под една завивка с влечуго, като това. Е, сега вече имам нужда от питие. И не само! Заслужила съм си го и ще си го предоставя, ако ще да е сутрин и първи ден за работещите…Аз вече съм свободна птичка! Добре, че преди всяка нова година си подреждах и събирах нещата от бюрото. Нещо, като навик и напомняне, че все някога трябва да сменя работата. Сега нямах кой знае какво да си взема, освен разни дреболии. Събрах ги в чантата, където все още дрънкаха малките сувенирчета от пътуването ми, специално купени за колегите. Щях да ги дам на децата от квартала, а не на тия… Все тая, какви! Щях да се справя! Щом се справих с рулетката на любовните неволи и изтърпях пет години да мизерствам, че да платя заем за несъстояла се сватба…Каквото и още да ми се случеше, със сигурност щеше да е по-добро от това място и тия…Тряс, входната врата. „Питие! Ето това ми трябва! И жените пият не от мъка, особено, когато са намерили най-щурото си аз. Пият за победата – да намерят себе си, да опазят себе си, още повече, да бъдат себе си.“
***
– Ти сериозно ли…
– Мхм. – измрънках, пиейки чай с леля Гинче, няколко часа по-късно, след като получих своето питие, завлякох се у дома, спах и накрая станах леко кисела и с лош дъх в устата. Другият път едно питие, а не три…Едно си стига, за празнуване на края на един въшлив период в моят и така скучен живот. Само че краят беше доста интересен. Лично аз, си го харесвам, при това много.
Леля Гинче помълча няколко минути, загледана в мен. Това ме изнерви отново и, като я погледнах право в очите попитах:
– Какво?
Тя се усмихна и отвърна:
– Време беше моето момиче.
А аз се почувствах гузна и някак импулсивно отвърнах на усмивката и върнах:
– Мисля, че даже отдавна му е било времето.
– Виждаш ли, всеки е способен на всичко, когато истински го реши и…- тя тракаше с чашките и чинийките от изпития вече чай към мивката, за да ги измие, – И, когато му прекипи от все сърце и прелее в душата.
Следва.
© И.К. Todos los derechos reservados