Имало едно време царица на име Тенебрис, нейните коси били черни като нощта, очите дълбоки и тъмни като пропаст, а лицето й бледо и безчувствено като лед. Една студена зимна нощ тя стояла и гледала как от небето се проронвали сребристи, бели снежинки, те танцували възторжено във въздуха и се радвали на белия свят, докато не паднели долу на земята и не станели на кал. Същата нощ царицата родила малко момиченце, страните му били алени като кокичета, устните му разпръсквали малинен дъх, то било дивно красиво като пролетта, а косата му била бяла и отразявала всяка светлина, затова царицата го кръстила Лус.
След време Лус пораснала и станала още по-красива девойка, тогава тя отишла при майка си и я попитала:
- Мамо, в мене се всели едно чувство, което ме плаши, то завладя всичките ми мисли и моята душа, аз не виждам по-красиво създание от себе си, надминавам всекиго по хубост, дори тебе. Но ти знаеш, че красотата е временна, а аз не искам моята красота да бъде погребана с мене, затова чувствам като свой дълг да се омъжа и да предам красотата си на своето дете, а за да си намеря принц, трябва да ме пуснеш да излезна от замъка.
Като чула това, царицата силно стиснала ябълката, която държала в ръката си, обърнала се рязко към нея и казала:
- Престани да вярваш, че ще си намериш достоен принц, ако се омъжиш, ще загубиш свободата си и всичките си мечти, плодът на любовта е забранен.
- Добре, майко, тогава ти оставям огледалото си, а ти обещай никога повече да не ми го даваш, защото не искам да си спомням свойта красота. Не искам да си спомням какво ще изчезне зад стените на този замък, който от днес е мой затвор. - казала принцесата и оставила своето единствено огледало в ръцете на царицата. Тенебрис го взела, окачила го на стената си и всеки път, когато го погледнела се усмихвала.
Една хубава пролетна сутрин принцесата излезнала да напълни едно ведро с вода и да полее цветята и както винаги пеела със своя, прекрасен като на златострунна арфа, глас, а птичките от градината летели край нея.
- Хей, дивна принцесо, обърнете се, погледнете ме с прелестните си очи. - принцесата се уплашила, изпуснала ведрото и се обърнала да разбере кой я викал и като видяла красивия снажен и строен принц, се влюбила в него от пръв поглед.
- Принцесо, не можете да си представите дори и с вашето, безгранично като вселената, въображение колко много обичам да гледам светлото ви лице през тъмните клони, трепетно да слушам песента ви и да виждам очите ви, които греят като плахи звездици. В скутите на нощта аз не спя, а роня сълзи, че не чувам вашата пролетна песен на дете, с неземна мелодия. Когато видя, че вън се зазорява, аз идвам тук, до стената, да ви слушам, влюбен съм във вас! Моля ви се, принцесо, омъжете се за мене, вие ще бъдете розата, а аз ще бъда май!
- Черни мисли ми тежат, вие се опитвате да събудите надеждите ми от вечен сън, но не посаждайте в сърцето ми семето на злото, не ме отвръщайте от пътя на девствеността, достойнството и честността, по който съм поела, защото ще загубя всичката си светлина в мига, в който наруша това, което обещах.
- Какъв грях съм сторил, че да ми отказвате? Вие не можете да ме посрамите, защото, усетя ли, че го искате, сам ще се посрамя.
- Вече паднах под властта на вашата и своята любов, моля ви се, идвайте всяка сутрин в този двор.
Така двамата влюбени се срещали дълго време, но, за зла участ, царицата ги видяла през прозореца си, гневът обладал сърцето й и тя започнала да крои пъклени планове как да погуби дъщеря си.
Минали пролетта, лятото и есента и настъпила мрачна зимна нощ, в тази нощ една сянка на жена с черни дрехи и качулка с носела бавно през безплътните мрежи на мъглата, снегът злобно и глухо хрускал под стъпките й. Те се топели в тъмата по пътя към гората, която приличала на черна гробница. Сянката отворила тежката врата на едно малко параклисче, сгушено между дърветата, влязла, запалила една свещ, произнесла с треперещ глас някакво заклинание и я забила наобратно, така че пламъкът да угасне. После като задгробно същество излезнала и се изгубила в зловещото празненство на призрачната мъгла.
По-късно същата нощ, стената на двореца на Тенебрис била прескочена от други две сенки. Това били принцът и принцесата, които решили да избягат и да заживеят заедно и щастливо до края на дните си, но проклятието на царицата се сбъднало, принцът яздел, яздел весело, обаче гласът на принцесата вече не се чувал. Той се обърнал, но вместо да я види на коня зад себе си, я видял да виси обесена на своя шал, който злият зимен вятър бил закачил на клона на едно дърво край пътя, а около обесената девойка валели снежинки, танцували възторжено във въздуха и се радвали на белия свят, докато не паднели на земята и не станели на кал.
© Ани Todos los derechos reservados