Имало едно време царица на име Тенебрис, нейните коси били черни като нощта, очите дълбоки и тъмни като пропаст, а лицето й бледо и безчувствено като лед. Една студена зимна нощ тя стояла и гледала как от небето се проронвали сребристи, бели снежинки, те танцували възторжено във въздуха и се радвали на белия свят, докато не паднели долу на земята и не станели на кал. Същата нощ царицата родила малко момиченце, страните му били алени като кокичета, устните му разпръсквали малинен дъх, то било дивно красиво като пролетта, а косата му била бяла и отразявала всяка светлина, затова царицата го кръстила Лус.
След време Лус пораснала и станала още по-красива девойка, тогава тя отишла при майка си и я попитала:
- Мамо, в мене се всели едно чувство, което ме плаши, то завладя всичките ми мисли и моята душа, аз не виждам по-красиво създание от себе си, надминавам всекиго по хубост, дори тебе. Но ти знаеш, че красотата е временна, а аз не искам моята красота да бъде погребана с мене, затова чувст ...