(ужаси)
В десет без петнадесет пристигнах на войнишката поляна, а пет минути по-късно дойдоха Филип и Кристина. Двамата бяха помъкнали огромни раници, сякаш носеха хранителни запаси за векове и аз се почувствах смешен с моята малка чанта, в която имаше само бутилка ракия, бутилка безалкохолно, тарелка кебапчета и няколко домата. Наоколо хвърчаха пеперуди и подскачаха скакалци, а пролетното слънце вече се бе показало откъм планината и скоро щеше да затопли въздуха.
- Ще почакаме Илона, племенницата. Нещо се забави по пътя – каза Филип.
- Абе уж тръгна с нас, пък се върна. Сигурно е забравила нещо – добави Кристина и се усмихна чаровно. Тъмночервената й блуза се вееше от лекия ветрец.
- А сестра ти няма ли да дойде? – попитах.
- Минка остана с малкия вкъщи. Няма как.
Няколко минути по-късно по пътечката дотича чаровно момиче на тринадесет-четиринадесет години, носещо зелена карирана риза и светлосини дънки.
- Илонче, най-сетне – на шега я „скастри” Филип.
- Ох, нали я знаеш мама. На-ти т ...