Призракът

                              (ужаси)

         В десет без петнадесет пристигнах на войнишката поляна, а пет минути по-късно дойдоха Филип и Кристина. Двамата бяха помъкнали огромни раници, сякаш носеха хранителни запаси за векове и аз се почувствах смешен с моята малка чанта, в която имаше само бутилка ракия, бутилка безалкохолно, тарелка кебапчета и няколко домата. Наоколо хвърчаха пеперуди и подскачаха скакалци, а пролетното слънце вече се бе показало откъм планината и скоро щеше да затопли въздуха.

         - Ще почакаме Илона, племенницата. Нещо се забави по пътя – каза Филип.

         - Абе уж тръгна с нас, пък се върна. Сигурно е забравила нещо – добави Кристина и се усмихна чаровно. Тъмночервената й блуза се вееше от лекия ветрец.

         - А сестра ти няма ли да дойде? – попитах.

         - Минка остана с малкия вкъщи. Няма как.

         Няколко минути по-късно по пътечката дотича чаровно момиче на тринадесет-четиринадесет години, носещо зелена карирана риза и светлосини дънки.

         - Илонче, най-сетне – на шега я „скастри” Филип.

         - Ох, нали я знаеш мама. На-ти това, на-ти онова – въздъхна тя с престорено разочарование.

         - Илона, това е Григор. Гриша, това е Илона – запозна ни Филип и двамата с нея набързо си стиснахме ръцете.

         - И на теб се извинявам за забавянето – каза ми Илона и се засмя.

         - Не се приема. Ще те накажа със забележка – намигнах й аз и тя се засмя още по-силно.

         След малко забелязах, че зад нас има още един човек –Стоян, синът на дядо Боно и баба Пешка. Познавах го, но не го бях виждал от десетина години. Отидох до него и му подадох ръка с думите:

         - Стояне, как си? Не очаквах да те видя тук.

         Той не отвърна на жеста ми, а само кимна унило и наведе глава.  Очите му блуждаеха, устата му бе полуотворена и застинала, а кожата му бе доста бледа. Беше облечен с измачкан жълт панталон, който му бе широк, и мръсна светлосиня тениска, като не носеше багаж. Изглеждаше зле и явно не беше в настроение - но незнаех дали това се дължи на моето присъствие. Нищо не му бях сторил. А и някога бяхме приятели. За момент настъпи неловко мълчание, след което Филип обяви:

         - Ами май се събрахме. Хайде да тръгваме, че имаме доста път.

         Планинският път беше каменист, но доста живописен. Веднага щом тръгнахме, Филип започна да ни разправя как миналата година по това време е бил тук, само че с няколко приятели от Ихтиман и как точно преди хижата се е разразила страхотна буря.

         - Що лъжеш, бе. Миналата година бяхме двамата и беше слънчево, като днес – опонира му Кристина.

         - Двамата идвахме по-миналата година, а миналата бях с Марин и „сие”. Нищо не помниш, брюнетке.

         - Како, ние с теб и майка бяхме на Тасос? – намеси се Илона.

         - Абе как да не помня… ох, да, вярно. Нали миналата година си счупих ръката и ходихме на Тасос.

         - Нищо не помниш, брюнетке. Нищо! – повтори Филип и я потупа по рамото, сетне продължи да разказва за бурята.

         Ние слушахме с интерес разказа, само Стоян вървеше зад нас, навел унило глава. Присъствието му ми причиняваше дискомфорт – макар че другите се държаха така, сякаш не го забелязват. Ефектът се засилваше от изражението му в редките случаи, когато поглеждаше към нас  - беше каменно, отчаяно, като на човек, преживял дълбока покруса и разочарование.

         Когато бях малък, чат-пат излизах с неговата компания, която се събираше на стария мегдан в другия край на селото. Той бе доста по-голям от нас. Бе доста буен, водеше ни на далечни и опасни места, често спореше с родителите ни, но беше пич. Винаги се обличаше добре, правеше си модерни прически, момичетата го харесваха. След време, когато пораснах, спрях да ходя с онази компания (защото предпочитах компанията, която се събираше в нашата махала) и виждах Стоян все по-рядко (а през последните десетина години нито веднъж). Знаех само, че още е ерген, че продължава да живее с родителите си в другия край на селото и работи в някаква ферма извън селото.

         А сега Стоян се мъкнеше с нас и от буйният му нрав сякаш не бе останал и помен.

         - Откъде се познавате със него? – попитах Филип, докато почивахме около малко кладенче. Стоян седеше на няколко метра по-нагоре, под сянката на висок бук.

         - С кой? - не разбра той.

         - Ами Стоян – посочих го. Филип обърна глава, сетне отново свърна поглед към мен и вдигна рамене.

         - Стоян, на дядо Боно. Който върви с нас. Не се ли познавате?

         В очите му се долови объркване и… може би страх. Все още не разбирах какво се случва.

         - Ние сме само аз, ти, Кристина и Илона. Друг човек не виждам – каза глухо приятелят ми и отново погледна в онази посока, където Стоян мрачно седеше под сянката на бука и сега изглеждаше невероятно отчаян, дори жалък.

         Помислих си, че навярно той и Филип не си говорят и се правят, че не се забелязват. Но в такъв случай, какво правеше Стоян тук? Може би е познат на Кристина и Филип ревнува заради присъствието му.

         Досега Филип не даваше признаци на ревност. Говореше много и се смееше. Кристина също. А никой от тях не обръщаше внимание на крачещия зад нас Стоян. Оставаше да се познава с тринадесетгодишната Илона.

         По някое време отново взехме багажите си и тръгнахме по каменистата пътечка, губеща се между високите борове. Стоян ни следваше безшумно, като бледа мълчалива сянка. Или като „призрак”. Веднъж изостанах от Филип, Кристина и Илона, за да го заговоря, но и този път той не ме удостои с внимание.

         - В хижата има само две свободни стаи, останалите са в ремонт. Нали нямаш нищо против аз и Кристина да сме в едната стая, а ти с Илона в другата? – запита ме Филип.

         - Нямам, разбира се. Стига в стаята да има две легла.

         - Има дори и повече – обади се Кристина. Вашата стая е със седем или осем легла, така че имате огромен избор.

         - Само че аз искам да спя до прозореца, за да гледам луната – усмихнато каза Илона.

         - А него къде ще го сложим? И той ли ще е в нашата стая? – обърнах глава към Стоян.

         - Кой? – попита ме Кристина.

         - Кой? – попита в същия момент и Илона.

         - Ами… Стоян – отговорих.

         - Кой Стоян? – сякаш не разбираше Кристина, а погледът й бе искрено учуден. Филип се движеше пред нас с бърза крачка, все едно искаше да избяга от този разговор.

         - Ами той е зад нас.

         Двете се обърнаха едновременно, сетне погледнаха към мен.

         - Не виждам никакъв Стоян зад нас – каза Кристина със снижен, далечен глас.

         - И аз – допълни Илона.

         За момент помислих, че се шегуват. Но лицата им бяха сериозни.

         - Ето го. Няма как да не го виждате.

         Двете се спогледаха, след това Кристина хвана Илона за ръката и й прошепна: „Спокойно” – или поне така ми се причу. Филип бе ускорил крачка и сега се движеше на десетина пред нас. Видях, че той е напрегнат, по лицето му бе избила пот. По пътя до хижата ние мълчахме. Бях решил повече да не отварям темата за Стоян – очевидно по някакъв начин това ги напрягаше и объркваше. 

         А самият Стоян продължаваше да крачи зад нас и да мълчи. С бледото си лице и каменното си изражение. Със смачкания жълт панталон и мръсната синя тениска. Нищо не разбирах и се питах как може толкова упорито да се правиш, че някой го няма, като всъщност е тук. И от друга страна, как можеш толкова упорито да се движиш с хора, които тотално те отбягват. По едно време, около километър преди хижата, на втората почивка, си помислих че Стоян е призрак, когото виждам само аз. В другият момент отхвърлих тази теория и се опитах да разсъждавам реално. Според различните теории, призраците са души на мъртви хора, а не бях чул Стоян да е умрял.

         Имаше огромна мистерия във всичко това. Вярно – и Филип, и Кристина, и Илона се държаха така, сякаш не го виждат. Но все пак, явно някаква брънка бях засегнал в тях, защото сега и тримата не продумваха, седнали един до друг на стълбището на изоставен ресторант. Лицата им, които в началото на похода бяха ведри и весели, сега изглеждаха угрижени. Стоян стоеше по-назад, до изтърбушена будка, и продължаваше да се взира в земята. Изглеждаше от плът и кръв и през него не се виждаха дърветата, ала някаква отвратителна студенина се излъчваше от него. И пак, и пак, и пак се питах – защо този човек беше с нас?

         По едно време Филип стана и с престорено ведър глас рече:

         - Хайде, момчета и момичета, да се напънем още малко. Хижата е съвсем близо.

         Сетне ние поехме нагоре по неравната каменна пътека, а Стоян пак ни последва.

         Беше по-голяма, отколкото си я представях, но щом приближихме видях, че е в ремонт. Управителят беше навън и говореше със строителните работници и когато ни видя, се усмихна широко и дойде при нас.

         - Още веднъж се извинявам за ремонта, но както се разбрахме, има две стаи за вас. Момчетата ще работят до пет и после ще си тръгнат, така че хижата ще е изцяло на ваше разположение.

         Поведе ни към входа и фоайето, където ни даде два ключа.

         - Стаите ви на първия етаж вдясно. Номер три и номер четири. Можете да се разполагате.

         - Ице, дай да ти платим – настоя Филип.

         - Да. По двадесет на човек, значи осемдесет лева.

         Стоян го нямаше вътре. Навярно ни чакаше отвън и нямаше намерение да нощува тук. А и ние платихме за четирима. Изобщо не го бяхме включили в сметките. Това ме накара да се успокоя, понеже студеното му изражение и мълчанието му вече ми действаха зле на нервите.

         Илона избра легло в ъгъла, точно до прозореца (както го искаше), а аз пожелах да спя на широка спалня с две нощни шкафчета, точно до вратата. Момичето беше мрачно (макар и не толкова, колкото Стоян), не каза нито дума, само хвърли раницата на земята и побърза да излезе от голямата стая, за да отиде при Филип и Кристина.

         Погледнах през прозореца, където се стелеше зелена поляна с барбекю и беседка в далечния й край. Не видях Стоян и се обнадеждих, че може да си е тръгнал. След това извадих бутилката домашна, безалкохолното, тарелката с кебапчета, доматите, сложих ги в един плик и излязох от стаята.

         Когато излязох навън, Стоян стоеше отдясно на пътечката за поляната. Сега изражението му се бе променило – беше хищно, злобно. Устата му бе разкривена в нещо като дяволита усмивка, а очите му блестяха. Беше близо до мен и ме гледаше. Усещах как сърцето ми блъска в гърдите, как страхът се е вкопчил в мен като див звяр. Погледът му сякаш ме парализираше, а в съзнанието ми пак се зароди идеята, че той е призрак.  Изпуснах плика с продуктите и той падна на пътеката, като един домат се търколи по тревата. Със сетни усилия се наведох, вдигнах плика и домата, след което тръгнах към беседката, без да поглеждам Стоян.

         Щом се добрах до нея, оставих плика на масата и седнах на пейката. Когато погледнах назад видях, че Стоян го няма. Но това не ме успокои.

         Няколко минути по-късно дойдоха Филип, Илона и Кристина. Пак бяха оклюмали и аз си помислих, че вечерта ще бъде провалена, независимо дали Стоян ще е около нас. Въпреки приятното слънце, царуваше лошо настроение. Аз взех тарелката с кебапчетата, а Филип извади наденички и шишчета от багажа си и отидохме при барбекюто, като оставихме жените да направят салатите.

         Когато го запалихме и поставихме първите продукти, Филип ме потупа по рамото и ме помоли да седна на един от двата стола.

         - Значи и ти го виждаш… - промълви той.

         - Кой? Стоян ли? – попитах.

         - Да.

         - Какво искаш да кажеш с това, че и аз го виждам? Нима другите не го виждат? Не разбирам.

         - Слушай – той доближи стола си до моя, като погледна и към беседката, явно да види дали Илона и Кристина случайно не гледат към нас – Стоян Бонев умря преди три месеца.

         - Какво? Е как така?! – не повярвах, макар подсъзнателно да бях очаквал подобно развитие на ситуацията.

         Филип стана от стола, отиде до скарата и обърна кебапчетата и наденичките, след което се върна и отговори с въздишка:

         - Аз лично присъствах на смъртта му.

         Обърнах се назад и затърсих с поглед Стоян, който отново го нямаше до пътеката пред входа. След това зададох въпроса:

         - Как умря?    

         Филип обхвана с шепи лицето си, въздъхна още по силно и изрече с глух глас:

         - Аз го убих.

         Редом със съскащата скара се чуваше чуруликането на птиците и тропанията на строителните работници в задната част на хижата. Миришеше на пушек и печено месо. Слънцето продължаваше да виси от небосвода и да напича пробудилата се пролетна растителност. На няколко метра от нас, върху масата на беседката, Илона и Кристина унило режеха зеленчуците и ги хвърляха в голяма дървена купа. Няколко минути с Филип мълчахме, след това той обърна зачервеното си лице към мен и започна да говори бързо и нервно, с треперещ глас:

         - Знаех, че той е бащата на Илона. Разбира се, знаеше и Минка, но никой друг не биваше да узнава, най-вече мъжа й Краси. Преди дванадесет години Минка и Стоян имаха кратка връзка, после Илона се роди. Малката много приличаше на Стоян, имаше неговото лице и неговите очи. Когато Краси замина за два месеца в Дания, Минка предложи на Стоян да направят тест за бащинатво на Илона. Аз ги закарах в София, в Окръжна болница. Резултатите показаха над деветдесет процента бащинство на Стоян. На връщане към Стамболово му предложихме да му дадем известна сума и да не казва на никого за станалото, най-вече на Краси. Той се съгласи и му дадохме три хиляди лева.

         Филип спря разказа си, за да извади готовите продукти от скарата, да ги сложи в тенджерата и след това да сложи наденичките. Когато се върна, продължи:

         - И той наистина си мълчеше. Поне до преди три месеца, когато дойде в общата ни къща в Ихтиман, повика ме и ми каза, че иска да види дъщеря си. Добре че тогава Краси и Илона не бяха у дома. Аз разбрах какви са намеренията му и категорично отказах, изтъквайки, че имаме уговорка. Минка също излезе и започна да го умолява да не говори. Но той беше непреклонен.

         Филип пак наведе глава и закри лицето си с ръце. Навярно му идваше да заплаче, но успяваше някак да се удържи.

         - И ти тогава ли го уби? – попитах.

         Той махна ръцете от лицето си и пак ме погледна.

         - Да. Краси, Кристина и Илонка бяха отишли до центъра и вкъщи бяхме само аз, Минка и малкия Мартин. Поканих го в двора и му казах, че сега ще извикам племеницата ми. Влезох вътре и взех ножа, с който дядо дереше агнетата. Действах инстинктивно. Обичам силно сестра си и никога няма да позволя тя да е нещастна. Обичам и Илона, тъй като е най-слънчевото момиче. Уважавам и Краси, защото е страхотен човек и приятел. Върнах се и промуших Стоян в сърцето.

         Ръцете му вече трепереха, устните му също. Аз сложих ръка върху рамото му, за да го успокоя, макар самият аз да бях шокиран.  Над нас клоните на дърветата зашумяха от внезапен полъх на вятъра, птиците като че ли запяха по-силно, а строителите в задната част на хижата заработиха по-енергично.

         - Умря бързо, но имаше много кръв. След това аз и Минка си сложихме ръкавици и пренесохме кървящото му тяло на ливадата отзад, до едно дърво, като непрекъснато се оглеждахме да не ни види някой. Ножът си беше в гърдите му, само внимателно избърсахме дръжката ипоставихме ръката му на нея.

         Филип отново направи пауза и аз използвах момента да обърна надничните и да сложа още дървени въглища.

         - Откриха го десетина дена по-късно. Някакви младежи си устроили пикник на ливадата и се натъкнали на трупа му. Нямаше разследване, нямаше обвинени, така че не ни търсеха. Не е имал близки и роднини – баща му Боно беше починал миналата година, а майка му Елисавета – по-миналата. Така че май са го погребали служебно.

         - Но тогава… защо го видях днес? Той се движеше с нас, а преди малко беше до вратата. Това същия човек ли е?

         Очите на приятеля ми се навлажниха. Със сигурност щеше да заплаче, ако отново не бях поставил ръката на рамото му. В това време Кристина се провикна, че салатата е готова и може да идваме. Аз отидох до скарата, махнах наденичките, сложих ги в тенджерата при кебапчетата и шишчетата и тръгнах към беседката.

         - Гриша, Почакай! Имам още какво да ти говоря – каза след мен Филип.

         - Да – спрях на пътечката.

         - Искам да се пазиш. Моля те, бъди много внимателен.

         Оставих тенджерата на стола, на който седях до преди малко и погледнах приятеля си.

         - Виждат го някои хора, но не и ние. Първо го видя Гошо Дешев  от Стамболово. Каза ни, че стои до външната тоалетна и гледа към нас. Три дена по-късно Гошо умря при нелеп инцидент - фуражомелката паднала върху него и го убила.

         - Боже мой – изрекох.

         След това беше Яна, с яребиците. Каза ни, че е прегръщал Илона. Илона пък ни каза, че нищо не е усетила. След седмица бойлерът в банята на Яна гръмна и я уби.

         - Да. Прочетох го във вестника.

         - Рачо Орачо също го видя и след два дена катастрофира на пътя за Самоков. Росен пък го намериха убит и обезобразен в дерето. На баба Цена покривът й падна докато е спяла…

         - Чакай, чакай… - погледах го изплашено – всички те са видели Стоян, нали?

         - Има и още хора. И всички умряха след инциденти.

         След това той взе тенджерата, за да отиде при Кристина и Илона.

         - Ей, Филипе! - викнах след него и той се обърна – И какво трябва да направя сега?

         - Да се пазиш и да се молиш. Силно се надявах да си от онези, които не го виждат. Но и ти го видя. Съжалявам, че те въведох в това. И съжалявам, че ще ти разваля престоя тук. Всичко се случва по моя вина, защото аз го убих без да си понеса наказанието. Навярно той се опитва да ми отмъсти по някакъв начин. Но незная защо все още не е убил мен, или Мони, или Кристина. Незная нищо за такива явления. Въпреки всичко, аз трябва да се постарая никой и за нищо на света да не разбира, че Стоян е баща на Илона. Не възнамерявам да си признавам пред полицията, защото не искам да гния в затвора. А дори някой да го спомене, доказателства вече няма как да се намерят, нали? Така че единственото, което мога да направя за теб е, да се моля.

         Той отиде до беседката и седна на една от пейките. Забелязах, че Стоян също е там – стоеше до Илона и гледаше към мен със злобните си очи. Приличаше на изправените със специални уреди мъртъвци от викторианските снимки. Аз продължих да стоя до столовете пред пушещото барбекю и да гледам в онази посока.