Нощта мина и рано сутринта двамата станаха, за да извадят агнето от пещта. Наоколо дъхаше на препечено. Препечената корица сладникаво галеше ноздрите и накара стрина Стефана да се върне в детството си, когато майка ù нареждаше тепсията по същия начин и приготвяше агнето. Тя подскачаше около нея и крадешком отиваше до тепсията. С малкото си пръстче допираше препеченото агнешко и лакомо го облизваше. Но сега всичко беше останало в миналото.
   Неделята беше дошла така бързо, че не можаха да усетят.   Вечерта влезе с босите си ноги. Стефана постла  софрата с шарения месал. Бяха надошли доста  гости. Всички насядаха около софрата с подгънати нозе. Дечурлигата стояха в полите на майките си. Всичко имаше на софрата - туршия, кисело зеле, арнаутски чушлета, буца сирене, резени кашкавал, маслини, риба, големи комати домашен хляб, баклава, курабии, сушени плодове. Тепсията с агнето беше по средата. Не бяха забравени филджанчетата за скоросмъртницата. Якичка си беше ракийката. Георги пръв вдигна филджанчето и рече:
- Хай наздраве! Та както е тръгнало, от здраве  да не са отървем.
    Мъжете го последваха. Глътка по глътка, ето ти и веселбата.
- Налейте да пия от мъка! - запя бай Стоян Гъбарето.
   Викаха му така, защото беше един от най-големите гъбари в града. Кой, къде минеше, все го канеха да им прави компания в гората, та да им покаже къде растат гъбите. А отзивчив човечец беше. Винаги усмихнат и приветлив. На никого не отказваше. Приятно му беше да го канят. Това значеше за него, че го тачат. Пък и  добре му беше да ходи навън, за да се наслаждава на чистия въздух,  щото тук, в града, беше много задушно. Природата му даряваше живот. Тя го изчистваше от мръсотията.
- Ей - провикна се Гьомката. Я вижте, жените вече се мръщят. Ха, наздраве за жените. - Жено, жено мари, няма ли да си глътниш от от ракийцата? Анасонлийка е, от вкусната, да знаеш. От нея пари гърлото, но става убаво на душата. Както ти е тъжно, става ти весело, та ти са преиграва. Айде, жено! "Рипни, Калинке, да тропнем, да са пукнат душмане" -   запя той.
     Калина грабна едно филджанче, сипа от парливата и глътна три глътки. Изведнъж присви очи и викна:
- А сегя да та видим, Стоене! Кой пръв ша рипне? - Смилене - обърна се тя към сина си. Земи гайдата и засвири онуй, нъл го знайш!
   Смилен, като че ли само това и чакаше. Извади гайдата от торбата, наду търбуха и засвири "Рипни, Калинке". Стаята се озвучи от кръшната ù мелодия.
- А сегя де, айде, де! - чу се гласа на Стефана. - Ставайте да играем!
   Един по един всички станаха от софрата и заиграха в такт с гайдата. Не остана назад и тлъстичката Генда. Викаха ù така, защото и майка ù беше такава, закръгленка, тлъстичка. Като че ли всичко се предаваше от майка на дъщеря, от баба на внучка.

Следва продължение