Обичаме квартала си през юли! Ароматните липи пред многофамилните жилища, цветните лехи пред къщите, шумните площадки за игра в междублоковите пространства и разбира се, пейките. Последните са като тайни средища на безименни братства – разговорите мигом секват, ако мине непосветен. И все пак, никой с никого не се бори за територия – всяка група спазва неписан устав и си знае пейката и часа за ползване. Ранната утрин е за най-възрастните и стопаните на кучета. След тях се появяват майките с деца. По обяд събиранията негласно се разтурват и се възобновяват чак след шест. Тогава за втори път се появяват, този път придружавани от татковци, майките с количките и едва проходилите хлапета. След тях и пенсионерите си вземат втората разходка за деня, а кучетата довличат навън човеците си. На най-младите се полага „нощният патрул“. Те изникват късно вечер и остават до ранните часове. Пространството се оползотворява максимално във всеки от посочените времеви интервали. Цялата площ на четириместните пейки се запълва – кога от хора, кога от карти, табла или шах, бутилки с мляко, вода или плодов сок, шишета с бира, пакети с чипс и други продукти от първа необходимост. Само един човек стои винаги сам на пейката си и всъщност, дори когато го няма, никой и при никакви обстоятелства не я заема. Наричаме го Професора. Някой ден може да се окаже, че не е само прозвище, а действително е професор. Твърде много ни респектира, за да отидем и да го попитаме направо. Отстрани сигурно изглежда, че го избягваме, но истината е, че кварталът му засвидетелства уважението си като го оставя на мира, за да може да чете.
Книгите му неизменно са загърнати в някаква хартия – понякога стар календар, друг път брошура на търговска верига.
Ето защо никой никога не знае със сигурност какво чете. Само по лицето му можем да съдим дали е информативно, развлекателно, весело, или тъжно. Когато видим вехтия му каскет ту да се показва, ту да се скрива между клоните, които препречват пътя към пейките, целият квартал се приготвя за четене. Щом седне и разгърне книгата си, започваме своеобразна проверка за ерудиция помежду си.
- Сигурно е „Ана Каренина“. – подхвърля някой.
- Да бе, да. Виждал си ти „Ана Каренина“. Сигурно си мислиш и че Достоевски я е написал. „Ана Каренина“ е поне 100 страници отгоре. – процежда друг през зъби, докато пъха поредната слънчогледова семка между тях.
- Според мен чете „Биография на Зеленски. От слуга до президент на народа“. Всички това четат в момента. – казва поредният кандидат за ерудит.
- Нещо май слънчаса. Колко пенсионери си купуват нови книги?
- Може да я е взел от библиотеката.
- Наистина си прегрял. Пийни си вода, да се оправиш. Кога последно видя да се появи книга в библиотеката, докато още я има на витрините в книжарниците?
- Добре де, що просто някой не го пита?
Споглеждаме се и почти в хор (на няколко гласа) казваме това, което всички си мислим.
- Очевидно е защо. Човекът чете! В гората ли си расъл?
Междувременно около Професора се завъртат риж и черен котарак, които се борят с няколко гълъба за вниманието му. Кварталните хлапета, също като животинките, нямат задръжки. Дотичват или допълзяват – всеки според възможностите си – и започват да го теглят за крачолите, правят си автомобилни паркове между еспадрилите му, пълнят джобовете му с камбанки и жълтички от близката градинка и посягат към книгата. Професора хвърля трохи на гълъбите, дава някакво лакомство на котараците и гали малчуганите по главите. После вдига книгата си достатъчно високо, за да е в безопасност от набезите, и продължава да чете, сякаш сляп и глух за суетнята и шумотевицата около себе си. Е, ние наистина уважаваме усамотението на Професора! Започваме да теглим децата си обратно към пясъчниците, бебешките колички, правилните шишета с мляко и точните пейки. „Псстт“-каме на котките и пляскаме с ръце, за да разгоним гълъбите.
Една вечер Професора просто не се появява. Котараците, гълъбите и децата недоумяват какво се случва и как трябва да реагират. Рижавият решава да рови в контейнерите, черният започва да дебне гълъбите, а две групички невръстни влизат в ожесточена разправия за жълт самосвал и въвличат възрастните в кавгата си (за повече тежест). На следващата сутрин най-накрая разбираме – няма титла пред името на Професора. Върху прясно разлепения некролог скромно стоят три най-обикновени имена. В пейката на Професора обаче няма нищо обикновено от този ден насетне. Скорострелно се е превърнала в черна дупка, която безмилостно поглъща всичко покрай себе си.
Първо изчезват гълъбите. След още ден се изпаряват и котараците. Децата, с присъщата им интуитивност, притеснено стискат полите на майките си, за да се чувстват в безопасност. Вече не играят заедно и не говорят помежду си. Никой не го казва на глас, но всички си знаем, че ни е обхванал суеверен страх – вярваме, че ако някой седне на пейката или каже „книга“, още нещо лошо ще се случи. След седмица черната дупка поглъща и последните си жертви – с изненада установяваме, че в близката градинка не са останали нито камбанки, нито жълтички. Вече знаем колко важен за квартала е бил в действителност Професора. Не той се е вмъкнал с книгите си между нашите котки, цветя и деца, а те са били там, защото него го е имало. Някой, без да вдига много-много шум, прави това, за което дружно си мислим – поставя в средата на черната дупка елегантна метална табелка с надпис „Пейката на Професора“. А всички започваме да храним, да поливаме и да обичаме с удвоени сили, за да се върнат котките и птиците, да пораснат отново цветята и да се чувстват в безопасност децата ни.
Ако някога минаваш през нашия квартал, вече знаеш къде да не сядаш. А следващия път, когато ти кажат, че светът не се върти около теб, разкажи за Професора.
© Богдана Калъчева Todos los derechos reservados