Поредното нощно дежурство. Трудно е да свикна, да живея в болницата. Мразя миризмата на дезинфектанти и премигващите лампи. Коридорите са пусти с много врати, зад които са съдбите на хора очакващи помощ, но от кого. Гледах номерата на стаите и пред мен изплуваха лица, болка, сълзи, очакването да видят близките си или злокобната новина, че остават дни до края.

Стая 62.

Натиснах дръжката и влязох. Светеше нощната лампа и единствено се чуваше писукането на монитора. Беше полуседнал в леглото и стискаше лист от тетрадка.

- Защо не спиш? Утре ти предстои операция. Да изпратя сестрата, да ти донесе приспивателно.

Усмихна се, но по-тъжна усмивка не бях виждал.

- От дете не мога да спя и живея на бързи обороти. Два пъти по-дълъг живот от този на нормален човек. Въпреки, че не постигнах два пъти повече от другите.

Продължаваше да върти навития на руло лист.

- Какво е това, което стискаш? Да не е завещание? Честно да ти кажа, ми омръзна да връщам завещания на излекувани.

- Не, писмо е и щях да помоля да го дадете…

- На кого?

- На нея.

- Не мога да дам писмо „на нея“, след като никой не те е посещавал, откакто си в болницата, а на картона ти пише, че нямаш близки.

- Тя ще дойде. Вярвам, че ще дойде, но дори и да не стане така, ще бъде в твои ръце. Няма да го хвърлят в някое кошче на моргата.

Настана тягостна тишина, чувах капките, как падат в системата.

- Добре, дай ми го. Ще го предам.

Очите му бяха вперени в нищото.

- Благодаря ти, ти си добър човек.

Взех листа от треперещата му ръка.

- А сега се опитай да поспиш.

- Ще имам много време да спя. Лека нощ, Докторе.

- Лека и на теб. Вярвай в чудеса и ще ги получиш.

- Аз изживях своето чудо на земята, сега ще отида при Бог, за да живея в чудеса.

Притворих вратата и излязох в коридора. Там святкаше червената лампа на 33 стая. Забързах се към нея.

Нощта протече, монотонно еднаква и в края на дежурството стоях пред чаша студено кафе, мислейки си, как ще продължа още 8 часа в амбулатория.

Някой почука на вратата.

- Влез.

Пред мен бе дежурната сестра.

- Докторе, пациентът от 62 е починал.

- Как така е починал, никакъв сигнал не се чу от монитора?!

- Ами, той го е изключил от захранването.

- Как го е изключил, като не можеше да става?

- Ами, не знам.

Влязох в стаята и той бе отново полуседнал с клюмнала глава и ръце сплетени, като за молитва. Включих монитора и се проточиха дълги, прави линии.

- Обади се на санитарите да го свалят в моргата.

Бръкнах в джоба на престилката и там бе писмото. Седнах в кабинета и го разгърнах. Листът бе покрит целият със ситен почерк. Най-отгоре бе написано „Прощално писмо“.

Край отворената врата на кабинета мина носилката с въртящото се счупено задно колело.

- Я, почакай!

- Нали е за моргата бе, Докторе?

Повдигнах чаршафа и видях най-щастливата усмивка. Не сардоничната усмивка на смъртта, а тази на истинското щастие и блаженство.

- Давай, карай го в моргата. Седнах и отново се зачетох в писмото:

„ Мъничка моя, знам че няма да дойдеш, а може би ще научиш след време, че ме няма. Но аз ще дойда в съня ти. Да те помилвам, да бъда до теб, да видя, как се усмихваш. Разказвах ти всичко за мен, но не знаеше, кога за първи път се докоснах до Бог. Бях толкова извисен, че се въртях в кръг на поляната. Исках да грабна светът и да го понеса в ръцете си, но след това осъзнах, че съм една мравка, която иска да премести най-голямата песъчинка в живота си. Същото изпитах, когато те срещнах. J Да, когато те срещнах в съня си. Всичко останало знаеш.

Помниш ли, като ти писах за щъркелчето, което прибрах през лятото. Стана голям и красив щъркел и преди да отида в болницата отлетя. Нищо, че беше есен. Знаех, ще намери пътя към своите мечти. Гледах, как бавно на кръгове се издигна в небето и полетя на юг. Сега и аз съм понесен от реката към големия водопад, но ще те чакам там  долу в тихите води на вира, за да поемем заедно към морето. Глупаво написах, че се прощавам. Не, ще те чакам да бъдем заедно, защото те Обичам!“

   За първи път отивах на погребение на свой пациент. Дупката зееше, а двама мургави работника мърмореха, че и една стотинка няма да вземат за тежкия си труд. Дадох им по сто лева и те бавно спуснаха ковчега. Преди да затворят капака видях, че щастливата усмивка е все още озарила лицето му. Нахвърляха пръстта и я отупаха с лопати. Забиха кръста. После тръгнаха между гробове, говорейки колко много неща могат да си купят.

Поставих двете бели рози на гроба и запалих свещичката, която носех. Пламъчето потрепваше, като огнена пеперуда. Не усещах тъга, защото знаех, че Бог е положил ръка над него. Бях щастлив, че има истинска обич на тази земя.

                                                          Край