Поредното нощно дежурство. Трудно е да свикна, да живея в болницата. Мразя миризмата на дезинфектанти и премигващите лампи. Коридорите са пусти с много врати, зад които са съдбите на хора очакващи помощ, но от кого. Гледах номерата на стаите и пред мен изплуваха лица, болка, сълзи, очакването да видят близките си или злокобната новина, че остават дни до края.
Стая 62.
Натиснах дръжката и влязох. Светеше нощната лампа и единствено се чуваше писукането на монитора. Беше полуседнал в леглото и стискаше лист от тетрадка.
- Защо не спиш? Утре ти предстои операция. Да изпратя сестрата, да ти донесе приспивателно.
Усмихна се, но по-тъжна усмивка не бях виждал.
- От дете не мога да спя и живея на бързи обороти. Два пъти по-дълъг живот от този на нормален човек. Въпреки, че не постигнах два пъти повече от другите.
Продължаваше да върти навития на руло лист.
- Какво е това, което стискаш? Да не е завещание? Честно да ти кажа, ми омръзна да връщам завещания на излекувани.
- Не, писмо е и щях да п ...