Просто да обичаш живота

(в памет на Стивън Хокинг –

велик физик-теоритик и космолог

на нашето съвремие)

     В днешната си роля, буквално с всяко свое вдишване и издишване, ще противореча на самия сценарий. Но... или на тези от вас, които нарекат по-нататъшния ми разказ нечий “сценарий”... Аз, може би, бих го нарекал “изповед”, но както и да е. Впрочем, съгласете се, това е особен вид талант – да вършиш всичко “на въпреки”, сякаш напук, за да ядосаш някого: т.е. не така, както първоначално е замислено...

     (1) ♪♫•°

     Маестро?!.. Хе-хе-хе... Защо ме гледате така изплашен? Или да вървим с Вас срещу здравия смисъл за нас е новост? Хайде, драги мой, подхванете нещо прочувствено... Не, не тъжно и меланхолично, а нещо нежно и лирично, въздействащо... Например, нещо от Доминик Фронтир... М?..Онзи знаменит саундтрак от “Каскадьорът”, или как там още се казваше... ах, да – “Живот на карта”…

     Ммм... точно така, Dominic Frontiere – The Stunt Man Main Theme... Просто чудесно!..

     И така, дами и господа, днешната ми роля наистина ще ви застави всички вас, скъпи мои оплаквачи – ридаещи и стенещи, всички, които така обичате да хвърляте вина за своята несъстоятелност на текущите обстоятелства, да се засрамите и сведете надолу поглед... и да замълчите веднъж-завинаги, спомняйки си заученото още в ученическите години:

     Нима не е чудовищно, че този

     актьор в една измислица, в една

     игра на мнима страст успява тъй

     да подчини душата си на свойто

     самовнушение, че тук пред мене

     ликът му побеля и всяко нещо –

     сълзите в погледа, плачът в гласа,

     чертите, сгърчени в ужасен израз,

     движенията, всичко – бе напълно

     във съответствие с това, в което

     се бе вживял! И за какво? За нищо.

     Зарад Хекуба!

     Каква му е Хекуба, той на нея

     какъв ѝ е, та тъй реве? Какво

     би сторил, ако имаше дълбока

     причина да се мъчи, като тази,

     която имам аз? Той би удавил

     във сълзи сцената и би потресъл

     с ужасна реч ухото на тълпата,

     той би влудил виновния, изпълнил

     невинния със ужас, хвърлил в смут

     незнаещия! Да, очи, уши

     той щеше да смрачи и заглуши!

     А аз,

     един поплювко, мухльо, се развявам

     като мечтател, глух към своя дълг,

     и не обелвам зъб, не, не дори

     когато един крал е бил лишен

     тъй подло от имот и от живот!

     Дали не съм страхливец?    

     И така, дами и господа, началото е диволно заинтригуващо, съгласете се!.. Още повече, че това, което днес ще ви разкажа, няма да има ни най-малко отношение към театъра, макар че... зависи от какъв ъгъл се погледне, нали така?

     М-даа, скъпи мои, в тази своя роля аз се раждам в Оксфорд, в самия разгар на Втората световна война, а по-конкретно на 8 януари 1942 г. Впрочем “точно триста години след смъртта на Галилео Галилей”, както често по-късно обичам да споменавам, и това несъмнено е знаково събитие, съгласете се, хе-хе...

     Моят баща (Франк Хòкинг) е медик – специалист по тропически болести. Като истински патриот на своята страна той вече нееднократно предприема опити да попадне на фронта, но го признават за по-полезен да остане в тила в качеството на лекар. Мама (Изабèл Хòкинг) също има висше образование – някога е работила в администрацията на полицейския инспекторат, но изпитвайки неприязън към подобен вид дейност, напуска работа и става обикновена секретарка в медицинския център в Хàмпстед. Именно като секретарка тя се запознава с баща ми, който е работил там като изследовател.

     Аз съм първородно дете в семейството. Но след 18 месеца у нас се появява сестра (Филѝпа), после след 5 години още една (Мèри), а след още 10 години – ние всички се сдобиваме и с осиновено братче (Едуàрд).

     И така, скъпи мои, днес аз съм едно обикновено момченце от небогато семейство, което обича да разглобява и раздробява на части своите играчки, но да ги събера обратно не винаги ми се отдава. Също така не се отличавам с кой знае какво търпение и постоянство, напротив, не се съсредоточавам дълго над един определен вид дейност. В училище моят почерк често бива опровергаван и критикуван от учителите, аз съм много повече от разсеян и невнимателен в час и освен това често боледувам. Последните обстоятелства не ми позволяват дори да постъпя в по-престижно училище, както иска баща ми, и затова оставам в това, където уча още от първи клас. Впрочем отсъствието на светскост и елитарност не ме безпокои много – лекотата, с която ми се отдава да усвоявам училищния материал без много да се напрягам и като цяло без да създавам впечатление на “умник” или “зубрач” да взимам ключови изпити, разбира се, предизвиква завист у моите съученици. И ето вече двама от тях спорят и се обзалагат на торба с бонбони, че от мен по-нататък не ще излезе нищо добро, и... моля, запомнете този нюанс – към финала на днешния разказ непременно ще напомня за този спор.

     Засега имам пет-шест близки приятели, с които честичко и дълго спорим на разни теми: от радио-управляеми модели, които са напълно естествени за 12-13 годишни подрастващи хлапаци, до религия, парапсихология, и даже физика, които, както сами се досещате, излизат вече зад рамката на обикновените детски интереси. И ето, доколкото инициативата за разговори по физика все по-често е моя, то не след дълго получавам прякора “Айнщайн”. Но в онези години никой от връстниците ми, впрочем дори и аз самият, не можем и да предположим доколко тясно за в бъдеще моите жизнени интереси ще се преплетят с мирогледа на този велик учен на ХХ век.           

     (2) ♪♫•°

     О, Маестро... Вие днес просто сте в стихията си!.. Поканили сте тук целия Лондонски Симфоничен Оркестър да свири “Moon Over Bourbon Street” на Стинг!.. АПЛОДИСМЕНТИ!!!..

     И така, дами и господа, благодарение на тази моя история, вие днес ще погледнете, о-ох, как далече... Може даже да се каже, че днешния ми живот е едва ли не космическия телескоп “Хабъл”, с чиято помощ ще можете да разгледате най-главното, но... разбира се, че метафорично се изразявам...

     М-да, мен вече започват да ме центрират въпроси за мирозданието и божествената роля във формирането на това, което наричаме “закони на Вселената”, и не зная как така се получава, но явно в главата ми от самото начало по волята на нечия неведома сила, е поставен някакъв удивителен магнит, който започва да привлича към себе си съзвездия и онези въпроси, безкрайни като самата Вселена...  

     И ето, въпреки волята на баща ми, който ме вижда като бъдещ лекар, аз вече решавам да специализирам математика и физика. Татко, макар и да разбира, че от мен няма да излезе никакъв медик, все пак настоява сериозно да изучавам химия и биология, и съвършено не се интересува от успехите ми по математика. Аз пък отказвам да го слушам, защото смятам, че тези две науки (особено втората) съвсем не са точни. И така чрез изблици на максималистични юношески нападки, твърдо му казвам, че в бъдеще “цялата наука ще се сведе само до една физика – вклучвайки в себе си химията, биологията, даже психологията...” Баща ми не иска повече да ме слуша, а просто излиза от стаята и тръшва вратата. Влизайки в своя кабинет, той ядосан заявява, че е “отгледал направо едно упорито магаре”. Колкото и да е странно тези негови реплики съвсем дори не ме дразнят, защото, де факто, наистина съм си такъв. Още тогава аз почти съм уверен, че съм призван да извърша нещо много важно, нещо дотолкова значимо, че това, каквото и да е “нещо”, то е по силите единстевно на мен самия...

     И ето че през пролетта на 1959 година вече постъпвам в Оксфордския университет, където за жалост няма математически факултет (както на мен ми се иска), затова записвам физика. Аз съм на 17 години и преизпълнен с най-цветущи и пъстри като дъгата надежди, уверен, че никога не ще умра и с някаква необуздана дива радост като гладните прасета се хвърлям в изучаване на университетската програма... Впрочем, накратко казано, тук в Оксфорд, както възможно знаете, преобладава крайно враждебно отношение към труда като към такъв – усърдно да работиш, за да получиш по-висока степен, се смята за признак на тъпота, ха-ха-ха... Е, това е един ужасяващ епитет от Оксфордския лексикон и в унисон с тези настроения аз, разбира се, също съм на мнение, че не съществува такава задпределна цел, за чието постигане си струва да се пренапрягам. Голямо удоволствие тук ми доставят тренировките по академично гребане, където съм носови (или на английски: “cox”) и обичам да въодушевявам своите съотборници да гребат по-бързо – добре е да изпитваш чувството, когато под твоя команда се насърчава и извтршва цял един процес! Е, понякога прекалявам с виковете и шегичките към гребците, но те, като мои приятели, винаги после на вечеринките и почерпките ми прощават, колкото и “уж” да са ми сърдити и да ми казват да замълча, хе-хе-хе...

     Впрочем на една от тези простовути студентски вечеринки аз се запознавам с най-милото и прекрасно създание на света – Джейн Уайлд, която впоследствие става моя съпруга и изиграва съществена роля в живота ми... но за това ще разкажа мъничко по-късно.   

     И ето, в най-последната година от своето обучение в Оксфорд аз забелязвам, че понякога по моето тяло пробягват нещо от рода на спазми или тремори, и за миг сякаш губя контрол над тялото. Възможно някой от вас знае как това се случва. Такова нещо довежда до ситуациите, в които започвам невнимателно да бутам предмети, или ходейки по улицата, се препъвам, или пък не попадам с крак върху стъпалото на стълбата и зацепвам нос в ръба на вратата, и тем подобни. Всичко това би изглеждало доста странно, както, например, ако вие сега поискате да докоснете с пръст върха на носа си, но попаднете в окото или в устата... Ха-ха-ха, съгласете се, но действително е доста странно... тялото не ви слуша... Ух, смешно е, нали! Но да оставим шегите настрана...

     Аз не обръщам много внимание на тези нелепи инциденти, които все по-често започват да се случват. През това време идеите по теоритична физика значително повече ме вълнуват. Предстои ми да се определя с научните области, където искам по-натакък да развивам своите изследвания. Едната от тях е космологията – изучаване на необятното. Другата е елементарната частица, т.е. обратното – света на пределно малкото. И, разбира се, в космологията има вече Общата теория на относителността (ОТО) на Айнщайн, с чиято личност ме оприличавха още в началното училище, само че там се изисква сериозна подготовка по математика, която на мен ми липсва. Елементарната частица ми изглежда по-малко привлекателна, тъй като за нея все още няма съответстваща теория, на която бих могъл да се опра. И въпреки всичките тези измислени от мен оправдания, аз странно защо искам да бъда и там, и там... едновременно и в двете, разбирате ли?.. Или даже още по-налудничаво – да предприема нещо, което би позволило да сведе тези две области в единно цяло, т.е. да опитам на вкус и най-малкото във Вселената, и най-голямото... Грандиозна идея, съгласете се! И по-скоро от всичко именно това съвършено безумно желание – с един изстрел да улуча два заека – и да положа основите на област, която може да се определи като безпределно голямо в безкрайно малко и обратното – безкрайно малко в безпределно голямо... Или наречете го, както желаете – във всеки случай по това време аз вече зная какво точно искам, а това, както се досещате, струва доста по-скъпо от всичко останало...

     Вашите версии?..

     (3) ♪♫•°

     Маестро, подканете, моля, нашите гости-музиканти да подхванат нещо градиозно... драматично и величествено!.. О, Вагнер?!.. И неговата увертюра към операта “Летящият холандец”...

     Потресаващо!.. Мрачно, разтърсващо  и... БОЖЕСТВЕНО!!!.. Пълно тържество на смъртта!.. И ние... от нейната страна на борда!.. Не напразно Чайковски е казвал, че “...хер Вагнер съчинява това, което аз бих забранил със закон”... Но, съгласете се, музиката е великолепна! Както и изпълнението!.. Благодаря!!!

     Аз вече започвам да се спъвам все по-често и по-често, няколко пъти дори падам направо пред черната дъска без всякаква видима причина за това, с което предизвиквам почуда и объркване на себе си, а също и на обкръжаващите ме. Когато ми казват, че непременно трябва да отида на преглед при лекар, аз упорито не искам да се отнеса сериозно към техните съвети, усуквам или прехвърлям разговора на друга тема.

     И ето мама, чиито очи са много по-загрижени и наблюдателни, че с нейния син нещо не е както трябва, след някоя поредна моя неловкост... (дори вече не си спомням каква точно), насила ме натиква в колата и ме отвежда на всеобщо медицинско изследване в Кеймбридж. По пътя за клиниката аз ѝ говоря: “Знаеш ли, мамичко, много ме безпокоят доволно повърхностните ми знания по математика, които не ми позволяват да избера... да развия и свържа Теорията на относителността с Квантовата теория на елементарните частици...” Мечтата за обединение на двата стълба на фундаменталната физика в една обща Теория на всичко не ме напуска нито за миг, както виждате...

     И ето че след обстойния медицински преглед вече ме задържат в Кеймбриджката клиника за две седмици, взимат ми проба от мускулната тъкан на ръцете, извличат гръбначен мозък, напъхват в мене електроди, впръскват в гръбнака ми някаква си течност и чрез ренгенови лъчи наблюдават как тя се издига и спуска при изменение на ъгъла и наклона на леглото, и въобще поредица подобни неприятни и твърде болезнени процедури... На моите прости въпроси се дават пространни и крайно уклончиви отговори и най-главното – никой, освен със закадъчна формулировка, че “това е изключително нетипичен случай”, не може да каже нищо съществено и разбираемо.

     В деня на моето изписване от клиниката, завеждащият отделението доктор с хладнокръвно изражение на лицето и сдържано съжаление, все пак се опитва да ми обясни нещо. На моя основен въпрос “От какво, по дяволите, съм болен?”, той поясява следното:          

     “Нарича се Амиотрофична латерална склероза (ALS)... или още болест на американския бейзболист Лу Гериг, болест на Шаркò (това е френски невролог и професор по анатомична патология), или просто болест на моторните неврони... Представлява прогресивно неврологично смущение, постепенно унищожаващо моторните неврони – клетки в гръбначния и главния мозък, които контролират мускулната дейност като говор, ходене, преглъщане... дишане. Прекъсват се сигналите, които мускулите трябва да получат. Резултатът е пълна мускулна атрофия. Пълно разпадане. Накрая се губи способността за доброволен контрол на движенията... Напълно... Средната продължителност на живот е максимо до две години... Безсилен съм да помогна...”

     “А мозъкът?” – прекъсвам го аз ужасен.

     “За разлика от болестта на Алцхаймер, тази болест невинаги уврежда разума на болния. Главният мозък има вероятност да остане незасегнат... Мислите ви, мистър Хокинг, няма да се променят, но просто... накрая никой не ще узнае какви са, защото не ще можете да ги изкажете... Много съжалявам.”

     И така, дами и господа, узнавайки, че вътре в мен живее някаква “нетипична болест”, разбира се, ме хвърля в трепет. Аз изведнъж започвам да осъзнавам, че всички мои планове, идеи, мечти могат да престанат да имат някакъв смисъл... е, вие разбирате... Не, вие не разбирате! Това е същото, когато всеки от вас има свой план на действие, нали така?.. Вие всички учите за нещо, създавате семейство, раждате деца, устройвате се на добре платена работа и изведнъж... ХОП!!!.. И на вас тук вече някой ви говори, че ви е останало живот, примерно-казано, максимо една-две години... Схванахте ли номера?.. ЕДНА-ДВЕ години – ето какво е това! А впрочем... аз неотдавна отпразнувах своя 21 рожден ден и записах магистратура в Кеймбридж.

     Когато ме изписват от клиниката, на моя тъп въпрос “Ами оттук-нататък какво да правя?”, лекарите повдигат рамене и ме съветват да се завърна в университета и продължа изследователската си дейност, която току-що бях започнал в областта на ОТО и космологията. Но не напредвах особено, защото ми липсваше достатъчна математическа подготовка, а в крайна сметка, според техните прогнози, възможно беше и да не доживея, за да довърша своята дисертация на тема “Свойства на разширяващите се вселени”.

     Завърнал се отново в студентското общежитие, разбира се, изпадам в дълбока депресия – всичко постепенно започва да става ненужно или да губи смисъл. Започвам даже да си мисля да пожертвам себе се за спасението на нечий друг живот, обаче Сценаристът се оказва не така прост... И както обикновено се случва, персонажите на историята не винаги до края разбират към какво Той наистина ни тласка.

     Затворен в своята полумрачна стая, лежащ направо на пода върху матрака, аз не искам с никого да се виждам. Честно казано, в този момент се чувствах като герой от трагедия. Зациклям по цял ден на грамофона една издраскана плоча на Вагнер, с унес всмуквам великите упадъчни настроения, при мен регулярно се отбиват приятели със своите отвратителни думи на поддръжка. Аз ги моля повече да не идват и в резултат накрая просто им се скарвам и крещя, догонвайки ги по стълбите: “...можете да дойдете само на моето погребение”...

     Така минават няколко месеца.  И изведнъж една поразителна мисъл изплува на повърхността на моята захабена от последните събития глава: “Да живееш не ти е останало кой знае колко – казвам сам на себе си, – а може би и по-малко, тъй като никой не ти е назовал точната дата на смърта, нали?.. А и въобще кой може да я знае със сигурност? Та нали всички наоколо могат само да предполагат, дори и самият Сценарист... Щом като досега съм още жив и живея точно сега, в дадения момент, то какъв смисъл има да мисля за края?”... И възможно вие дори не ще ми повярвате, защото за да разберете цялата мощ и дълбочина на това осъзнаване трябва да се окажете именно в моето положение. В душата ми в този момент се извърши нещо... нещо фантастично! Това беше нещо подобно на най-велико прозрение, което не ми бе подарила досега нито една прочетена книга. Аз внезапно осъзнах, скъпи мои, какъв неизмерим глупак съм бил през цялото време, газейки по застоялата вода на всичките тези убоги университетски настроения и преценки, и едва сега разбрах, че през цялото това време съм разсъждавал като червей, пълзящ по пътя, имайки намерението да живее вечно... И вие не можете да си представите колко обидно и срамно ми стана за тази наша наивна човешка самоувереност и надменност. Срамувах се, че съм студент в Кеймбриджкия университет, изучаващ такава омерзителна глупост като фундаментална физика, че се осмелявам да имам нещо от рода на собствена философия за природата на нещата и дори си позволявам да разъждавам за някакъв си там “Сценарист”, и... повярвайте ми, аз никога така не работех, както... след тази нощ!.. В главата ми зацъка, както навярно вече чувате, онзи същия гайгеров брояч и в собствените си очи се превърнах в тъпа и упорита мравка, която необръщайки внимание на нищо, влачи своята сламка и ще продължава я влачи даже до секундата, когато някой я размаже със стъпало по асфалта...

     И така, дами и господа, с течение на времето аз не само че опровергавах страшното пророчеството на лекарите, но и най-главното: съумях да намеря сили и поведа нелека битка с фаталната диагноза. Разбира се, не мога да отрека, имаше и светли мигове в цялата тази апокалиптична за мен картина, които макар и с бледата си светлина все пак хвърляха лъч надежда.

     Хе-хе-хе... нека разведрим малко тягосното настроение, което навярно ви причинявам, когато четете тези редове от моята съкровена изповед. Знаете ли какво бях написал по-късно в една от книгите си за този определено мрачен и повратен период в живота ми, а именно: тогава “...ми провървя и в това, че избрах теоретичната физика, понеже тя цялата е в главата. Затова физическата ми немощ не се оказа сериозен минус <...>  Моите колеги, всички без изключение, винаги ми оказваха максимално съдействие.”

     Наистина, в онези тежки години бях обграден с внимание и безусловна подкрепа на роднини, близки, приятели, колеги, но честно да си призная, най-вече ме избави от пагубното униние любовта на моя ангел-спасител – моята мила Джейн, с която се бяхме запознали съвсем отскоро (не повече от месец преди да ме диагностицират) и която дотолкова обикна един подсъдим с най-тежката присъда от съдбата, че реши да погребе своята младост, да си разбие нервите и пожертва щастието си като се съгласи да се венчае с него. И в замяна на нейната неразумна обич и безгранична всеотдайност, аз получавах смисъл и стимул да продължавам да работя и живея, без значение какво щеше да става...

     Време е за шоу, скъпи мои... ВРЕМЕ Е ЗА ЩОУ!!!

     (4) ♪♫•°

     Маестро, може би настана момент за нещо космическо... тайнствено, плашещо... магнетично... Да! О, да!.. Жан Мишел Жар и неговия “Ethnicolor”… Дааа!!!.. Чуждоземна музика – тръпки по тялото... Докато я слушаме има време да се замислим кои сме ние и защо сме тук...

     И ето, без да обръщам внимание, че болестта фатално започва да се разпространява и превзема моето тяло, аз активно продължавам своите изследвания в областта на сингулярността. Както навярно знаете, сингулярност – това е област на съсредоточаване на голямо количество маса в безкрайно малък обем. Но вие си спомняте моята юношеска амбиция, изказвайки се с думите на обожавания от мен Уилям Блейк:

     В един миг да видиш вечност:

     огромен свят – във пясъчно зрънцè,

     събрана в шепа – безконечност,

     и небесата – в чашчица цветче.

     И ето че съвмесните ми изследвания с един от най-гениалните съвременни физици-теоритици Роджър Пенроуз вече ме довеждат до откритието на това, което се нарича “хоризонт на събитията”, т.е. област от пространството, отделена от останалия свят, зад чиято граница понятието “време” вече нама смисъл… ааа… с други думи казано – не съществува никаква причинно-следствена връзка между това, което се намира отвън и това, което се намира вътре. Разбирате ли?.. Ах-ха-ха... Не разбирате! О'кей, ще кажа мъничко по-просто – имам предвид, че при приближаване към центъра на сингулярността (т.нар. “хоризонт” на това или онова събитие) под действието на гравитационните сили времето се разтяга дотолкова, че всеки миг се превръща в безкрайност и всичко случващо се разтваря в едно вечно “сега”, в безвременно-едновремие... Сега съм уверен, че вие прекрасно разбирате в какви недра отива моята научна дързост: опира до баналност и нито от един философ до този момент така и недадено обяснение на това обикновенo желание – просто да се живее. Голям или малък, велик или нищожен, гениален или посредствен, но просто да живееш... Разбирате ли?..

     В последствие това грандиозно откритие Пенроуз ще развие в своите работи за космическата цензура, същността на която се изразява в следното: Вселената не позволява да бъде наблюдавана в собствените ѝ сингулярности, разграничени от така именувания “хоризонт на събитията”, т.е. времеви отрязъци... Да, съгласен съм, това е доста труден език за възприемане на слух, но на вас не ви и трябва да го разбирате, тъй като естеството на днешното ми послание е твърде по-дълбоко, отколкото всичките тези сложни формули и завъртулки. И това послание съм уверен – вие схващате вече чрез самата ми съдба...

     През пова време моето физическо състояние все повече се влошава. В участъци от главния и гръбначния мозък, отговарящи за двигателната активност, постепенно дегенерират така наречените “неврони”. Пристъпите на физическа неадекватност все повече зачестяват и продължават все по-дълго. Картинката изглежда твърде по-дива и страховита, отколкото можете да си въобразите. Довежда до това, че загребвайки с лъжица в чинията, аз трудно я вдигам и не мога да я приведа до устата си, без да разплискам съдържанието по пътя. Хе-хе-хе... като мъничко детенце, ей богу!.. И моята жена, Джейн, е принудена вече да се справя не с три деца, а с четири – три малки дечица и едно голямо. Но мозъкът ми, не обръщайки внимание на тоталната неспособност на тялото да се самообслужва, работи едва ли не за десетина. И паралелно с влошаването на физическото състояние все повече и повече започват да ме признават в катедрата на Кеймбриджкия университет, където дори ставам Лукасов професор по математика (титла, впрочем, дадена и на самия Исаак Нютон) със специалност: Теоретична физика и Космология. Продължавам да изнасям лекции на студентите, макар че с всеки изминал ден започвам да върша това все по-трудно и трудно, и мен вече почти съвсем не ме разбират какво им говоря.

     И ето, настъпват дни, когато вече не мога самостоятелно да се храня и дори да ходя в тоалетната. Моите крайници страховито се изкривяват и усукват едва ли не на възли, тялото ми губи значителен процент от своята мускулна маса и тегло, така че аз от години вече мога да се придвижвам само с чужда помощ и в инвалидна количка, от устата ми... простете... непрекъснато се стичат лиги, които Джейн или медицинската сестра винаги попиват с кърпа. Зачестяват и случаите, когато се задавям, тъй като вече ми е трудно и да дишам... и ако в този кризисен момент няма наблизо някой, който да ме удари силно по гърба... направо сим си отишъл. Съзнателно мога да движа само няколко пръсти на ръцете, веждите и очите, и... ето го – “най-типичен натурален зеленчук – както биха казали сега някои от вас, – отрязан от света на хората по всички параметри”, този, който ежедневно се събужда в ранни зори и диктува своите научни трудове на специално обучен по моята дикция секретар.

     Многобройните ми научни статии въодушевляват все повече и повече учени. След няколко години всичките тези серии от иноваторски и пионерски открития за Черните дупки ще ме издигнат на Олимпа на световната фундаментална наука. Все повече и повече хора и организации изявяват желание да ми помагат в моите изследвания и отделят значителни материални средства. Постепенно образът на немощния “сакат очилатко”, надарен с нечовешки интелект, ми става визитна катричка, а моят адски и наистина “фаустовски” стремеж да обгърна всичко, без изключения, се превръща едва ли не в налудничава идея. В своите интервюта аз открито заявявам, че всичко е предопределено и формулата, която ще легне в основата на Теорията на всичко, рано или късно ще бъде намерена...

     Show time, дами и господа… show time!..                           

     (5) ♪♫•°

     О!.. Хе-хе-хе... Про-ооо-сто поразително, драги мои!.. И надявам се, вие чувате и виждате как Маестрото удря по клавишите на рояла, а на небето, буквално след всяко второ негово движение, една след друга заблестяват звезди... Просто удивително!..

     О да, Маестро!.. Прекрасно, скъпи мой!.. Selig или как там още се наричаха... и техния великолепен саундтрак към филма “Да почукаш на райските врати”... О, да-да... Digital Elvis & Zero – Theme From The Ocean!.. ЧУДЕСНО!!!.. Маестро, Вие сте ненадминат!..

     И какво може да бъде по-съвършено, отколкото изкуството да запалваш звездите?!.. Невероятно...     

     За какво всъщност днес исках да ви говоря?.. За голямото или за малкото? За вечното или тварното? За “да бъдеш или да не бъдеш”?..

     И така, дами и господа, ето ме мене – този, който не само не умря няколко години след поставяне на диагнозата, но също така стана изключителна знаменитост и тълковател на съвремените знания за Вселената! И моята съпруга Джейн, на която в дандения момент ѝ е отредена роля не толкова да се грижи за мен, колкото от време на време да ме дръпва за рамо и нежно да ми нашепва в ухото: “Ти не си Господ Бог!..” Аз пък, поглеждайки я, шеговито мърдам с вежда и сякаш ѝ казвам, че тя съвсем не споделя моя фанатичен ентузиазъм за напълно обяснение устройството на Вселената. А аз, както разбирате, вече не мога да се спра... Вече съм се хванал за същата онази нишка, с която, дърпайки я, да мога да раплитам тези причини, по които природата избира своите константи. И вие, уверен съм, едва ли ще се спрете, ако се бяхте оказали на края на разгадката защо всички сме именно такива, а не други, и защо въобще си задаваме тези въпроси, имайки за тях точно тези отговори, а не други...

     През 1985-а на мен ми става още по-зле – развивам тежка пневмония при едно посещение в Швейцария. Лекарите от Берн препоръчват на жена ми да ме отключат от апарата за изкуствена вентилация на белите дробове, тъй като надали ще оживея. Джейн категорично отказва и по някакво чудо намира хирург, който предлага да ми направи трахеотомия. Решението се приема незабавно: налага ми се да преживея цял куп мъчителни операции, но дандената процедура макар и да ме лишава от возможността да говоря, въпреки всичко спасява живота ми. Идвайки на себе си, аз разбирам, че от този момент нататък ще мога да съобщавам каквото и да е за Вселената и нейното устройство единстевно само с движение на веждите... Вие разбирате ли за какво иде реч?..

   И ето я – 100%-вата глава на професор Доуел: нечовешки мозък, живеещ единствено за сметка на това, че е включен към сложна система от апарати и датчици... И ще ви кажа с пълна отговорност, драги мои, и никой друг в тази Вселена, както сами се досещате, няма право да ви казва това, освен мен днешния: каквото и лошо да ви се е случило, знайте – винаги ще се намери някой, комуто ще е още по-зле. Който дори няма и една пèта от това, с което вие разполагате... А сега станете и се погледнете в огледалото – погледнете своите, крака, ръце, пръсти... Раздвижете ги!.. Погледнете очите си, ушите, размърдайте уста, усмихнете се, чуйте своя глас! Аз нямам НИ-ЩО от това!.. И защо аз ви вдъхновявам за живот, а не обратното, не е ли странно? Хе-хе...

     И ето – вече получавам по пощата компютърна програма със съпровождащо писмо от някой си Уолт Уолтърс от Калифорния, създал специализирана програма, наречена “Еквалайзър” (разработил я бил преди за своята тъща, която подобно на мен, също някога страдала от ALS). На екрана се появява дума, която мога да избера чрез движение с вежди, и конструираната по такъв начин фраза, самостоятелно препращам на речеви синтезатор. Е да, гласът звучи меко казано “странно”, дразнещ и монотонен като от телефонен секретар, при това и с американски акцент, но съгласете се, че все пак е по-добре, отколкото нищо. Мога дори да отпечатам фразата, което ми позволява да общувам със света дори по-добре, отколкото преди.Този софтуер по-късно бива зареден на портативна система, монтирана на една от дръжките на инвалидната ми количка, с чиято помощ успявам да комуникирам със скорост от 15 думи в минута. По-късно, друг един (Давид Мейсън), специално за мен разработва компактен компютър и го вгражда в количката заедно с речевия синтезатор.

     През 2008 година, обаче, ръката ми толкова е отслабнала, че дори не мога да клика с единствения показалец, който доскоро движех, върху устройството за въвеждане на думи. Тогава един мой студент изобретява специално устройство, което монтират на моите “чудо-очила”, и което ми позволява да комуникирам с един от лицевите мускули на бузата (под окото), който засега все още контролирам... За съжаление, и този начин на комуникация след известно време губи своята ефективност.Тази програма ми позволява да използвам Skype, да търся информация във Firefox и дори да си пиша лекциите в Notepad. Е да, има, разбира се, и редица спънки: като например, че интерфейсът не ми позволява дори някои прости неща като изтриване на погрешно въведен символ, връщане една стъпка назад и т.н.

   Ето защо през 2011-а аз написвам писмо до Гордън Мур със следната молба: “…в последно време речта ми е много бавна. Може ли Intel да ми помогне по някакъв начин?” Така започна дългогодишното ми партньорство с голямата компютърна компания, в рамките на което тя обновява смарт-техника в дома ми на всеки две години.

     И днес вече чрез неимоверни усилия и добре оттренирани умения на мен ми се отдава да “изговарям” до 50 думи в минута с гласа на “Перфектния Пол”, при което повече не се нуждая от помоща на добре обучени секретари и преводачи на речта ми.  

     С помощта на моя “Big Brain”, както шеговито обичам да наричам своя компютър, аз написвам десетки потресаващи книги (в това число дори и детски, заедно с дъщеря ми Люси). Една от тях (“Кратка история на времето”) претърпява над 65 издания и се счита за абсолютен световен бестселър в областта на научната литература. Към днешна дата тя е преведена на повече от 40 езика и влиза в “Книгата за Рекордите на Гинес” като една от най-четените книги с научна тематика. И аз не се съмнявам, че след края на тази моя изповед, някой от вас непременно ще побегне в най-близката книжарница, или ще потърси в Интернет, ще намери някоя от книгите ми и ще потъне в неописуема наслада от това как на прост, достъпен и разбираем език може да се говори за най-сложното във Вселената: за Теорията на Големия взрив, за времето, за произхода и природата на Черните дупки и за много, много друго...

     И така, скъпи мои, днес, като може да видите, аз съм сраснала се в инвалидна количка Вселена, притисната  от дръжки и крачета на множество проводници... Вселена, която е лишена както от тяло, така и от глас, но не и от МИ-СЛИ... Аз съм учен, увенчан с 12 почетни степени, член на Британското научно Кралско общество и Академията на науките на САЩ... Аз съм този, който до ден-днешен чете лекции и се среща с пресата и другите медии, и... този, на когото е болезнено да се гледа... И все пак, когато ви стане съвсем непосилно от нависналите над главата проблеми, намерете в търсачкава моето име и просто ме погледнете. И съм убеден, че тогава ще ви стане много срамно, толкова срамно, колкото някога аз се срамувах от мисълта, че не е останала вече никаква вяра в живота, никаква надежда; че всичко е загубено и никакво усилие повече няма смисъл...

     И ето ги, същите онези двама мои съученика, които някога бяха поспорили и се обзаложили на торба с бонбони, че от мен едва ли ще излезе нещо читаво в живота, вече пристъпят към микрофона на един от моите юбилеи и връчване на поредната награда за принос в областта на изследванията на фундаменталната наука, и молят гостите за минута внимание. Този, който загубил в спора казва, че е изключително радостен като не е спечелил, тъй като ако беше победил, самият той нямаше да се реализира нито като учен, нито като човек, и че е изпълнен с неописуема благодарност. А вторият опонент, приемайки трофейната торба с бонбони, с усмивка парира, че в отличие от първия, съвсем дори не се е осъществил като учен и въпреки това също се чувства много щастлив и пълен с благодарност, защото аз съм го научил на най-главното – просто да обича живота... И простете ме за тавтологията, но отново ще ви повторя: не е важно да бъдеш голям или малък, велик или нищожен, преуспял или не, гениален или посредствен, но просто да обичаш живота. Разбирате ли?..

     И ако някой от вас сега ме попита дали имам в живота някаква философия, на която да се опирам и която ме напътства, тъй като сам често съм заявявал, че не вярвам в Бога, ето какво ще ви отговоря:

     “Ясно е, че ние сме напреднал вид примати, обитаващи малка планета, която обикаля около обикновена звезда в покрайнините на една галактика сред сто милиона себеподобни такива. Но дори от зората на цивилизацията хората са се стремяли да разберат скрития ред на обкръжаващия свят. Може би има нещо много необичайно в ограничеността на Вселената, но още по-необичайното е това, че възможно граници въобще да няма. Не трябва да има предел и за човешките стремежи. Всички ние сме различни. Колкото и ужасен да изглежда понякога живота, винаги ще  се намери нещо, в което да успеете. Докато има живот, има надежда.”

     Show time, скъпи мои… show time!

© Tyto ALBA

=========

(1) Dominic Frontiere – The Stunt Man Main Theme

(2) The London Symphony Orchestra - Moon Over Bourbon Street Sting

(3) Wagner - Overture to "The Flying Dutchman"

(4) Jean-Michel Jarre - Ethnicolor [HD]

(5) Knockin' on Heaven's Door – Soundtrack

      Digital Elvis & Zero - Theme From The Ocean (Instrumental)