Действащи лица:

Александър, адвокат към Софийска адвокатска колегия, бивш прокурор от Главна прокуратура на Република България, на 52 години, вдовец и баща на тринадесетгодишна дъщеря. Живее в Княжево, квартал на София в подножието на Витоша.

Мартин, брат на Александър, две години по възрастен от него, доктор-психиатър, който в началото на деветдесетте години на миналия век e емигрирал във Франция. Установил се е в Париж, където практикува успешно професията си.

Действието се развива в къщата на Александър в Княжево, където той е поканил брат си от Париж, за да посрещнат заедно Бъдни вечер на 24 декември 2010г.

СЦЕНА ЕДИНСТВЕНА

Домът на Александър. Модерно обзаведен хол. През големите френски прозорци се виждат заснежените склонове на Витоша. В единия край на хола има бокс за приготвяне на храна, а в другия – камина. В дясно от камината се вижда масивна дървена врата и домофон до нея. Срещу камината, на около два метра има малка правоъгълна масичка, до нея диван, обърнат към камината и две кресла, разположени едно срещу друго, от двете срещуположни къси страни на масичката. Върху нея има бутилка уиски, две чаши, купа с фъстъци и кутия с пури.  В ляво от камината се вижда голяма елипсовидна маса за хранене, класьор за музикални дискове и уредба за възпроизвеждане на записана музика с тонколони. Високо над камината е окачен старинен стенен часовник с махало.

Александър крачи от единия до другия край на хола като от време на време поглежда ръчния си часовник. Навежда се към бутилката върху малката масичка, налива си уиски, отпива от чашата и я връща на масичката. После взима пура от кутията за пури, запалва я, всмуква дим и продължава да крачи из хола. Чува се сигнала на мобилния му телефон. Той изважда телефона от джоба на панталона си и натиска бутона за разговор.

Александър (На телефона.): Айде бе, брат ми! Къде си?

Мартин (Чува се от другата страна на линията.): Къде да съм? Карам към къщата ти.

Александър: Притесних се. Нито идваш, нито вдигаш телефона като ти звъня.Взех сам да си пия уискито вече.

Мартин: Много е заледен тоя Княжевския път! А и разни дупки изскачат изневиделица... Карам много бавно, какво да правя? Но вече наближавам къщата.

Александър: Добре. Звънни на домофона, като стигнеш пред дворната врата, за да ти отворя.

Александър взима чашата с уиски от масичката, разклаща я и отпива голяма глътка. После я оставя отново на масичката и продължава да крачи из хола с пура в ръка, като си мърмори и жестикулира.

Александър (Сякаш обяснява на брат си, когото очаква да дойде всеки момент): Ееех, брат ми! Това да не ти е Париж? Княжево е. София, България. Забравил си к’во е да караш по нашите пътища.

Чува се звънеца на домофона и Александър се насочва към него.Отваря масивната дървена врата и след малко на прага й се появява Мартин. Двамата се прегръщат.

Александър: Айде, бе, Марти, вече си мислех, че си пропуснал Княжево и си тръгнал за Перник.

Мартин: Големи задръствания по околовръстния, а и Княжевското шосе доста заледено ми се видя. София, уж малък град, пък такова дълго пътуване...

Александър: София се разраства. И броят на автомобилите,  съответно, също нараства.

Мартин ( възмутено): Значи, както и да се разраства  не е нормално да пътувам цели три часа от летището до Княжево. Полетът ми от Париж за София беше два часа. Къщата обаче си я бива, а и мястото е страшно красиво! Така че... може и да си заслужава това, че сигурно се прибираш по-дълго от работа.

Александър: И Княжево трудно ще го познаеш. И то се разраства като София.Плъзнало е по склоновете на Витоша. Ела да ти покажа.

Двамата се насочват към големите френски прозорци.

Александър: Когато си купувах мястото тук, наоколо имаше само стари къщи с типичната соц. архитектура: сиви, мрачни и грозни. Сега вече има разкошни подобия на замъци с аранжирани дворове и градини като малки имения! И жилищен комплекс за богати от затворен тип, както е модерно да се казва.

 Мартин: Значи, някогашното Княжево, краен квартал на София, в който сме израснали се превръща в истински квартал за богати?

Александър: Така изглежда, Марти. И с Драгалевци и Бояна е така. Просто не си идвал от...

Мартин: От осем години.

Александър (С помрачено настроение и едва чуто.): Да. От погребението на Таня, през август 2002 - ра.

Мартин: Ами, не си ме канил, Сандо. (Разсъблича якето си и го подава на брат си.)

Александър (Насочва се в дясно на сцената, зад кулисите, от където въведе брат си и където се предполага, че е антрето на къщата, за да остави якето на Мартин.): Знаеш, че винаги си поканен, Марти. Просто, откакто стана известен психиатър и то не къде и да е, а в Париж... забрави по-малкия си брат и-и-и... това е.

Мартин: Да бе, да... (Приближава се към камината и протяга  ръце към огъня, за да се стопли.)

Александър (Провиква се от антрето.): Голям французин стана! Психиатър с име!

Мартин: Айде, айде... И ти идваше във Франция. С Таня и Бени. За Нова Година в Париж, през лятото – на морето в Ница, но откакто Таня си отиде, светла й памет, никой вече не идва.

Александър (Докато се връща от антрето в хола): Бени беше на пет тогава. Осем години се изнизаха откакто остана без майка. Сега е на тринадесет.

Мартин (Със съчувствие.): Знам Сандо. Знам. Но, това е живота, както казват французите... Докато пътувах с колата, малко преди завоя за Княжевското шосе в съзнанието ми изскочи една реплика на мой пациент: „Животът е дейност на всезаклятите ефлогии!“

Александър (Опитва се да повтори цитираната мисъл.): „Животът е дейност на...?

Мартин: На всезаклятите ефлогии.

Александър (Развеселен и с ирония.): Ти да видиш! Чувал съм к’ви ли не философски сентенции за живота, но точно такова „простичко“ обяснение – не. Само да разберем кои аджеба са тия ефлогии...

Мартин: В това е мистерията, Сандо. Никой не знае.

Александър: Интересни хора са твоите пациенти!

Мартин: Мдааа... От най-интересните!

 Александър (Посочва дивана и креслата около малката масичка срещу камината): Настанявай се Марти. Какво ще пиеш като начало?

Мартин:(Посочва бутилката на масичката.) Това уиски годно ли е за употреба?

Александър (С ирония.): Според Европейските изисквания ли?

Мартин: Ами, да. Вече три години България е член на Европейския съюз, би следвало да се прилагат.

Александър:(Леко раздразнен.) Значи, това е автентично ирландско уиски. Не е менте, ако това питаш. Вече си пийнах подобаващо докато те чаках.

Мартин: И фъстъци има. А бадеми?

Александър: Бадеми няма.

Мартин: „Уиски с фъстъци и от време на време – бадеми.“ Така ли беше? Какви неща изскачат от дълбините на спомените ми, откакто съм в София! Помниш ли го това парче?

Александър (запява дрезгаво парчето на Уикеда): „Уиски със фъстъци и от време на време – бадеми.“

Мартин:(Приповдигнато и с усмивка.) Истински купонджийски парчета! Големите деветдесетарски хитове!

Двамата се разполагат в срещуположните кресла до малката масичка. Мартин сипва уиски в чашата си, а Александър долива своята.

Александър: През деветдесетте се появиха и много други готини неща, за които дори не можехме и да мечтаем преди това, но ти реши да емигрираш и да си опиташ късмета във Франция.

Мартин: Знаеш, че исках да направя някои промени в живота си до края на века и да посрещна началото на новия като гражданин на цивилизована държава.

Александър: Еее, да. Ти си човек на науката. Доктор-психиатър. Мястото на такива хора е в цивилизованите държави. Там ги ценят. Плащат им подобаващо и т.н.

Мартин (Леко припряно): Нов век – нов късмет! Така ги виждах нещата! И се оказа, че не съм сбъркал.

Александър: Та какво за тези от сентенцията за живота на твоя пациент? Евмениди ли бяха... какви бяха?

Мартин (Поучително): Ефлогии, Сандо. „Животът е дейност на всезаклятите ефлогии!“ Пациентът рецитираше тази своя сентенция по всяко време на денонощието. С тих, заговорнически глас, убеден, че ми доверява голяма тайна за мистерията на живота. Тайна, до която е достигнал като професор, какъвто в действителност беше. Никой освен него, не знаеше кои са тези ефлогии, а той не намираше за необходимо да обясни. Беше обсебен от странни идеи и напълно отчужден от реалния живот.

Пауза. Мартин изважда пура от кутията на масичката. Александър му поднася запалката си. Мартин пали, дръпва дим с видима наслада и се отпуска в креслото.

Мартин: И тъкмо, когато изскочи тая мисъл в главата ми, за която не се бях сещал с години, на завоя за Княжевския път колата поднесе. А в това време по радиото вървеше „Краят“ на Джим Морисън.

Александър: Като на филм! (Щраква със запалката, за да запали нова пура.) Добре, че си успял да овладееш автомобила.При заледяване спирачния път е по-дълъг и това може да се окаже фатално, ако загубиш самообладание. И аз снощи поднесох, може би на същото място.

Мартин: (Продължава разказа си все едно, че не е бил прекъснат.) Стреснах се. Къде бях тръгнал в тая поледица? „Трябва да внимавам!“ – помислих си. Отдавна не бях виждал такава истинска зима. В Париж сняг пада много рядко, знаеш.

Александър: Имаш късмет точно с тази зима, защото и в България вече рядко идват истински сурови зими.

Мартин: Сигурно много хора мразят истинските зими в България. Заради високите цени на парното и ниските заплати. Но това не се отнася за теб, нали, Сандо?

Александър: Не. Нямам проблемите на бедните хора. Но и това си има цена, както знаем, особено в държава като тази, в която останах да живея за разлика от теб. Успелия френски психиатър!

Мартин: Всеки прави своя избор. И всеки си плаща цената. Аз пък, успелия, френски психиатър така и не се ожених. Останах си сам –  без семейство и деца.

Александър: Жени не са ти липсвали, обаче. И те не бяха какви и да е. Но, никога не си отварял дума защо предпочете така. Най-вероятно заради амбициозност и кариеризъм.

Мартин: Не знам дали съм предпочел. Така се случи. Докато се борех за правоспособност, после да пробия в конкуренцията и годините се изтърколиха. А колкото по-възрастен ставаш – толкова по-трудно вземаш решение за семейство и деца. Не отричам, разбира се, обвиненията ти в амбициозност и кариеризъм.

Александър: Не би й могъл.

Мартин: Да спрем временно с нападките, а? Става ли? Искам да се върна към това, за което бях почнал да ти говоря.

Александър: Слушам те.

Мартин: Та, докато по радиото вървеше „Краят" на Джим Морисън, а аз тъкмо бях удържал колата, уличните лампи на Княжевското шосе светнаха едновременно и боровата гора изведнъж придоби по-топъл и по-приветлив вид. Празничен дори! Прясно натрупания по клоните сняг заискря и вековните борове заприличаха на коледни елхи, обкичени с бели, снежни гирлянди. Беше много красиво!

(Изглежда, че пурата на Мартин тлее, защото той взима запалката, която стои на масичката пред Александър и щраква, за да я запали отново.)

Александър: Станал си романтичен, Марти! Французите ли ти влияят така, пациентите ли? Не знам. Но едно е ясно, с пурите нямаш опит, щом като я остави да угасне. Вземи нова. Угасналата пура е като угаснала любов. И да я разпалиш отново – никога няма да е същата.

Мартин (Без да обръща внимание на думите на брат си продължава разказа си, вече успял да запали отново пурата си.): „Бъдни вечер е!“ –  си казах. – Първата Бъдни вечер, която аз и Сандо ще посрещнем заедно, откакто заминах за Франция!“ (Отпива голяма глътка уиски от чашата си.)

Александър: (Замислен и сериозен.) Бъдни вечер е, брат ми. Затова ти се обадих – да я посрещнем заедно.

Мартин: Зарадвах се, като ми се обади. От толкова време не сме се виждали като хората... Откакто Таня си отиде като че ли се скъса нещо и между нас двамата... Къде е Бени?

Александър: При родителите на Таня, при баба си и дядо си.

Мартин: Значи няма да я видя.

Следва продължение