Александър: Точно тази вечер – не. Исках да бъдем двамата. Да си поговорим по мъжки, както се казва. Та така. Значи-и-и... си припомни истинските зими.
Мартин: Точно такива зими като тази, са в спомените ми от ученическите години, когато студовете бяха толкова сурови, че се налагаше да ни пускат в извънредни ваканции. От големите студове в нашето училище в Княжево все нещо се пукаше на парното и се налагаха извънредни ваканции.
Александър (Приповдигнато.): Е, тия извънредни ваканции си бяха истински подарък, който идваше със снега и големия студ. Сякаш пуснат от небето. Но не беше от Господ. Със сигурност.
Мартин: Разбира се, как? Господ отсъстваше напълно и в детските и в юношеските ни години. Тогава официално нямаше Господ.
Александър (Взима си фъстъци от купата на масичката и говори, хрупайки.): Господ дойде, така да се каже, в края на осемдесет и девета едновременно с разпадането на държавната система на социализма и неговата идеология за нямането на Господ.
Мартин: Да, бе, тогава изведнъж се разбра, че имало било Господ. Винаги при това. Просто за близо половин век бил забранен като буржоазна отживелица, еба си. Растяхме като безбожни копелета. „Под мъдрото ръководство на БКП и КПСС. “, както ни набиваха в главите отвсякъде.
Александър: Много неща бяха забранени. Между тях и самия Господ. Детство без Господ. И зими без Господ.
Мартин: Но пък толкова истински, както само един, забранен Господ би могъл да ги направи. Помниш ли голямото спускане с шейни. Състезавахме се по няколко души кой по пръв ще се спусне от Бялата вода през Княжевската борова гора, та чак до самото Княжево.
Александър: А боя със снежни топки?
Мартин: А големите снежни човеци, които правехме в Княжевската гора? С очи – въглени и морков – за нос.
Александър: И въргалянето в дълбокия сняг! Премръзнали ръце и крака! Зачервени от студ бузи! По здрач, прегладнели и премалели от умора, с последни сили се прибирахме по домовете си с обещанието, че на сутринта или пък следобеда, ако даскалото беше сутрин, отново да излезем с шейните.
Мартин: Страхотни зими! Наздраве, брат ми!
Александър: Наздраве, Марти! Знаеш ли какво, хайде да си сервираме на голямата маса, каквото съм приготвил за вечеря, че да не се изпонапием само с това уиски.
Мартин: Постни манджи, нали?
Александър: Да, бе! Има и постни.
Двамата се запътват към кухненския бокс. Александър отваря хладилника и изважда готови мезета. После с чинии в ръце сервират на голямата маса.
Александър: Какво вино ще пиеш, Марти? Френско, или българско?
Мартин: Не съм бил пътя до тук, за да пия френско.
Александър отваря бутилка вино и налива за всеки в красива, кристална чаша. После включва музикалната уредба и на сцената се разнася музиката на Пинк Флойд. Съвсем тихо като фон.
Александър: И сега вече, наздраве за добре дошъл!
Мартин: Наздраве за добре заварил!
Двамата вдигат чаши за наздравица и сядат един срещу друг на голямата маса.
Мартин (След кратка пауза, през която двамата се хранят в мълчание.): Благодаря ти за Флойд, не си забравил колко ги обичам. Това е албумът „Бих искал да си тук“. Слушахме ги като луди. С часове... На оня ролков магнетофон „Ухер“, който купих на старо от Битака.
Пауза. Чува се само музиката...
Мартин: Сандо, като си говорим сега така, искам да те питам нещо.
Александър: Питай! Нали, затова сме се събрали.
Мартин: Навремето не разбрах много добре защо след като ти казах, че вече съм се установил в Париж, че можеш да дойдеш и ти и да ти помогна докато се оправиш – ти така и не прие.
Александър: Казвал съм ти. Не ми се започваше всичко отначало като теб. Не исках да напусна Прокуратурата. С много усилия успях да се изскача по стълбицата на прокурорската йерархия. Политическият обрат в страната на десети, осемдесет и девета ме завари като прокурор в Главна прокуратура. И най-добрите адвокати по наказателно право знаеха, че ако прокурорът Александър Аврамов поддържа обвинението срещу подсъдимия, шансът им да оборят дори само някои от пунктовете на обвинителния акт е почти никакъв. Работата не просто ми допадаше. Понякога дори си мислех, че това е призвание.
Мартин: Спомням си, като беше малък колко обичаше една игра, която играехме с децата от махалата.
Александър: „Стражари и апаши“. По онова време, за разлика от сега, играехме най-вече на открито. Имаше цял списък от игри, които се играеха на два отбора.
Мартин: Сандо! Това име ти го измислиха децата. Сандо като Сандо Кан.
Александър: От приключенската поредица на Емилио Салгари.На другите Александровци им викаха Сашо.
Мартин: В някакъв момент и аз започнах да ти викам Сандо, защото в махалата вече беше станал много известен с това име.
Александър: Винаги бях от страната на тия, които преследват апашите. Издавах заповеди в движение и никой не си и помисляше да не ги изпълнява.
Мартин: А аз като по-голям брат с цели две години, забелязвах как Сандо Кан от Княжево подражава на шерифа от американските филми или на съдия – следователя от италианските за борбата с мафията. Но му отиваше. Харесваше му да преследва лошите и да раздава справедливост.
Александър: Затова като пораснах кандидатствах право в университета и две години по-късно го записах. Цели две години утрепах във военна служба. Сега никой не може да си представи какво е да те вкарат в казарма, когато си на осемнадесет. Няма как да си представи.
Мартин: Казармата беше задължителна. Такива бяха времената. Спомням си, че вече в по-горните курсове по право беше започнал да учиш и съдебна психиатрия. А аз по това време вече учех за медицинска специалност по психиатрия! Колко ми е бил акъла! Каква психиатрия, като си помисля сега? То нямаше Фройд, нямаше Юнг, нямаше психотерапия. Бяха забранени. Вместо Фройд и Юнг ни задължаваха да учим Маркс, Енгелс и Ленин. Добре, че доживях политическите промени и заминах легално за Франция. Не като враг на народа и невъзвращенец, за каквито бяха обявени с присъди мои приятели, които избягаха от режима нелегално.
Александър: На мен обаче, ми беше интересен един твой учебник по психиатрия.
Мартин: Спомням си. Интересуваха те психични болести, които представляват абсолютна процесуална пречка за носене на наказателна отговорност.
Александър: В учебника бяха описани случаи на убийства, извършени от болни от шизофрения, които не носят наказателна отговорност, поради невменяемост. Тогава си дадох сметка колко важни са заключенията на вещите лица-психиатри в съда. И тъй като ми беше интересна и правната наука и съдебната психиатрия в професията на прокурор съчетах и двете. Не съм допускал, че ще се случи така, че да ми се наложи да напусна прокуратурата и да стана адвокат. И то кога – след политическите промени в страната, представи си. Направо не е истина!
Мартин: Знам, че ти сам си си подал оставката в началото на деветдесетте... но така ли беше в действителност?
Александър: Бях принуден от обстоятелствата. Беше ми възложено да подготвя и внеса в съда обвинителен акт срещу няколко бивши министри и ръководители на свалената вече от власт комунистическа партия. Трябваше да бъдат обвинени по Глава първа от Особената част на Наказателния кодекс “Престъпления срещу републиката“. Укриването на фактите за експлозията на атомната централа в Чернобил, причинила радиоактивния облак, обхванал цялата територия на страната през пролетта на осемдесет и шеста, насилствената смяна на имената на турското малцинство, бяха само някои от дългите списъци на престъпленията, който можеше да бъде изготвен за тия бивши величия.
Мартин: По това време хората от цялата източна Европа, приветстваха падането на Берлинската стена като символ на социалистическия лагер, в който бяха затворени държавите – сателити на Съветския съюз и очакваха справедливо възмездие за бившите си държавни величия. Аз също.
Александър: И аз, Марти... Само че събраните доказателства в досъдебното производство не бяха достатъчни. А това означаваше, че дори и да се внесе обвинение в съда, защитата щеше да го обори без особени затруднения.
Мартин: Ти учуден ли беше нещо, от това, че не е имало доказателства? Съвсем естествено е било бившата Държавна сигурност да се е погрижила да няма.
Александър: Не бях учуден. Проблемът беше в това, че обективно не достигаха доказателства, за да издържи обвинението в съдебно заседание, т.е. аз да мога да си свърша моята работа, както трябва. От мен обаче се очакваше обвинителен акт на всяка цена и после... да му мислят съдиите. Прокуратурата щеше да си е измила ръцете. Щеше да е демонстрирала воля, намерение и готовност за разгрома на бившите партийни величия.
Мартин: Всъщност и към момента нещата в тая държава не са кой знае колко цъфнали и вързали, но тогава беше много силен сблъсъка между принципите на новото време, които все още не бяха установени и принципите на старото, които все още не бяха разрушени.
Александър: Ето в такава фактическа и правна обстановка, прокурорът Александър Аврамов трябваше да вземе съдбовно за кариерата си решение: да подготви обвинителен акт, който да падне в съда или направо да си подаде оставката и да напусне прокуратурата.
Мартин: (С ирония.): И той самоотвержено избра втория вариант.
Александър: Професионалната ми съвест се оказа по-силна, отколкото бих могъл да си представя. И така Александър Аврамов приключи кариерата си на прокурор от Главна прокуратура. Страхотен прокурор беше! Светла му памет!
Мартин: И тогава бившето прокурорско величие реши да стане адвокат. Трябваше да започне всичко отначало, въпреки че за разлика от брат си остана в България, за да не започва всичко от начало, нали? Каква ирония на съдбата!
Александър (Обиден и малко ядосан): Да, Марти. Гаднееш в момента! Такъв е живота, както обичат да казват твоите хора – французите. Никога не съм искал да ставам адвокат като колегите срещу които отстоявах обвинителните си актове в съдебната зала. Но се наложи.
В началото се опитвах да се радвам на това, че адвокатската професия е свободна професия, щото няма установено работно време, както и затова че винаги може да откажеш защитата по определен казус и да насочиш клиента към друг адвокат, стига да има от какво да живееш, за да си го позволиш, разбира се. Друг плюс е липсата на шефове за разлика от прокуратурата, където йерархията наподобява тази в армията и всеки по-висшестоящ може да отмени изцяло актовете, постановени от подчинените му. Въпреки тези опити за самовнушение, много добре знаех, че не е по волята ми да защитавам престъпници. Трябваше обаче да продължа с наказателното право, в което вече бях натрупал значителен опит.
Мартин: Можело е да се захванеш и с бракоразводни дела, например, ако беше по-смирен.
Александър: Можело е, но щях да бъда посредствен поне за известно време, а аз не можех да си го позволя. Затова ми се наложи да работя съзнателно за преодоляване на вътрешната си съпротива да защитавам престъпниците. Изрових от личните си архиви една стара тетрадка от времето, когато карах задължителния си едногодишен стаж след дипломирането при един от най-добрите адвокати по наказателни дела за времето в София. Бях си водил бележки, затова как въпросният адвокат Кадиев общува с близките на престъпника, които са му поверили защитата по делото. Много ме беше впечатлила една негова реплика за непълнолетен престъпник с обвинителен акт за цели двадесет кражби, представи си, която той бе споменал пред родителите на момчето. Слушай! „Че е виновен – виновен е! Че е извършил множество престъпления – извършил ги е! Това, което аз мога да направя като негов защитник по делото е да му помогна така, че да не изгори.“ И аз реших, че така трябва да мисля вече – да помагам, за да не изгори човека, нищо че е престъпник. Това означава да не го осъдят за повече отколкото е заслужил.
Мартин: И ако може даже да не го осъдят изобщо, а да го оправдаят, нали? Тогава адвокатът на престъпника ще бъде напълно удовлетворен от работата си, защото престъпникът вече няма да бъде престъпник, а гражданин, срещу когото неправилно е било повдигнато обвинение. Винаги ми е било интересно как изглежда психологическият портрет на такъв професионалист.
Александър: Става въпрос за правна наука, Марти и нейното приложение в съдебната практика. Забравяш, че до влизането в сила на присъдата, т.е през цялото време докато трае наказателния процес във всички съдебни инстанции действа презумпцията за невинност по отношение на човека, срещу когото е повдигнато обвинението.
Мартин: И въпреки презумпцията, при тази професия рискът от сделки с дявола е особено завишен. Адвокатстването е повече изпитание за морала и духа, отколкото за формалния професионализъм. Защо не стана нещо друго? Юрисконсулт, например, шеф на правен отдел в някоя държавна институция или в частна компания? Частните компании, включително и западни вече напираха по онова време.
Александър: Не съм си го и помислил, защото в тази работа наказателно право няма, а то ми беше страст. Наказателният процес е състезание по наказателно право между защитата и обвинението и състезателният дух винаги присъства, без значение от коя страна на процеса ще застанеш като прокурор или като адвокат. Е, тоя състезателен дух е голямата тръпка! Надявах се след време, когато си стъпя на краката, да мога да си подбирам делата така, че да защитавам само пострадали от престъпления, а не престъпниците, ако това те успокоява.
Мартин: Пътят към ада е постлан с добри намерения, както знаем.
Александър (Ядосано, като повишава тон.): Вече ти казах, че никога не съм искал да ставам адвокат. Наложи ми се.
Мартин: Според мен, това, което ти се е наложило е да напуснеш прокуратурата. Поздравления, за което! Било е победа в личностен план, щото си отхвърлил възможността да сключиш сделка с дявола, като подготвиш необоснован обвинителен акт, който да падне в съда. Но щом смяташ, че и постъпването ти в адвокатурата ти се е наложило – добре. Навремето бях сащисан, като разбрах какво си направил, но това е било твоето виждане за нещата от живота.
Александър: Именно. И така, след първите шест месеца, през които ми се виждаше абсурдно от мен да стане приличен адвокат, малко по малко животът ми отново намери начин да влезе в руслото си. До деня, в който в кантората се яви специален посетител. Млад мъж със спортна фигура, с три златни пръстена на ръцете си и скъпи, елегантни дрехи с марка на световноизвестен дизайнер.
Мартин (С възмущение.): Мутра!
Следва продължение
© Галя Борисова Todos los derechos reservados