- Няма дявол, по дяволите! Няма! Никога не е имало и не ще има.. Запомни от мен и си го набий в  невежата тиква. За 40 години съм разбрал, че няма дявол! Н-Я-М-А! Всъщност има! Майка ти! Майка ти е жив дявол и който го отрича, съм готов да му смачкам мутрата, да я изсуша и да я закача на стената. Огледай я.- Той грабна снимката на майка ù, която се мъдреше на лавицата и я хвърли към нея. - Това е дявола.

-Млъкни, ще ги събудиш. Моля те! Не и днес. Днес е рожденият ден на Сара..

- Те са будни и без това. Нека слушат. Нека чуят, какви ги дрънка майка им. Дявол... На всеки дяволът му е виновен. Под път и над път има хора, които бръщолевят и ме подлудяват. Онзи дръгливият под нас днес му набих една глава. Казвам ти да знаеш, защото ще те гледа на криво. - Мъжът бе наистина ядосан, и по червеното му скулесто лице се четеш злоба.

- Ударил си го?  Той ни помогна за наема преди няколко месеца.. Защо го удари?

- Дявол го взел тоя дръвник. Дърт проклетник. Бил съм пускал вратата на асансьора и тя се тряскала. Трябвало да я пусна нежно.. Наругах го, той ме напсува и го ударих. Нищо му няма и без това беше подпийнал, утре ще е забравил.

- Как можа, защо се държиш така? - Жената седна на проскубания диван, покрит с кучешки косми, потупа по него и подвикна - Люлю, тук, тук. Едно малко черно пинчерче изскочи изпод масата и се метна до нея. Тя извади пинсета и огледалце, и започна да си скубе веждите, като оставяше изскубаното на масата.

Мъжът ù седна на фотьойла до нея, опъна си краката на табуретката и взе да я наблюдава. В погледа му се четеше интерес и някакво отвращение.

-Защо не си оставиш една вежда, скъпа? - попита той - Навремето познавах една и то доста добре, бяхме в университета. Тя имаше цяла вежда. Гъста и къдрава.

Тя не му обърна внимание, продължи да скубе и да поставя косъмчетата. Той я гледа известно време с досада, наведе се и ги издуха към Люлю.

- Какво правиш! - кресна тя - престани да ме дразниш.. Цяла вечер ми лазиш по нервите.

- Донеси няколко бири. Трябва да са се изстудили - заповяда той - и къде е шибаният пепелник?

- Под шибания ти фотьойл - отвърна тя - остави пинсетата и се запъти към кухнята. Люлю скочи и хукна подире, като минавайки покрай фотьойла получи тупаник по задника.

- Знаеш ли, скъпа, какво пише днес на кутията?

- Какво? - Чу се гласа и от другата стая.

- Пише - "пушачите умират млади".. Сигурно и затова е виновен твоят стар дявол, а? - Той се изкиска и запали. Всмукна дълбоко, изпъна глава назад и напълни стаята с колелца.

Тя се върна. Тръсна бирите в скута му и отново грабна пинсетата.

- Той дали пуши? А? Как мислиш?

- Кой?

- Дявола.

 Люлю си облизваше задника, а по телевизора вървеше епизод на Монк.

- Според мен пуши по цял ден, дрогира се и слуша хевиметъл - заключи мъжът и си фъсна една бира.

- Нали го нямало? - каза жената.

- Разбира се, че го няма. И Бог няма. Сами сме. Приеми го. Аз, ти, децата и Люлю. Когато умрем, от нас ще остане една почва и ако имаме късмет, може да покара някое дърво.

- Престани. Не е смешно. Всичката тази смърт. Това по телевизията. Деца без ръце, без крака. Това е зло и ето затова ти казвам, че е от дявола.

Последва мълчание и отново звук от отваряне на бира.

- Значи от дявола.. А къде е Бог? Защо дяволът прави така? Значи той си прави каквото ще. Значи дявола е Бога. Ето това ти казвам. Няма дявол. Той всъщност е Бог.

- Значи твоят Бог е дявола. Това разбрах - ехидно се подсмихна тя.

- Твоят Бог е дявола, твоят Бог е дявола, изимитира я той пискливо, стана и седна до нея. - Искаш ли сега да те накажа за това, че ми се подиграваш?

- Стига. Не ми е до това - отвърна тя

- До кое?

- Знаеш до кое.

Не, не знам, кажи ми. И махни това проклето псе от леглото. Колко пъти да ти кажа. Та аз лягам тук гол. Ще се заразя от нещо. Той хвана Люлю за врата и го свали долу.

- Не го пипай - изкрещя тя - той е по-чист от теб.

- Той е животно.

- Ти си животно..

- Да! Аз съм животно.. Сега ще ти го докажа. Той се присламчи до нея и тя усети дъха му. Дъх на евтина бира. Ръката му се плесна на бедрото ù и тя я отмести.

- Какво? Защо се дърпаш? Днес е петък. Днес е шибаният петък, по дяволите.

- И какво? Къде пише, че като е петък, трябва да търпя някакъв поклонник на дявола да ми се лигави отгоре?

- Ти сериозно ли?

- Сериозно - фръцна се тя - боли ме главата, топло е, потни сме и въобще.. децата са будни, а Люлю.. Оо миличкият ми Люлю, ела тук, тук - затупа тя по дивана.

- Стига с тоя Люлю - кресна той - ще го сготвя някоя вечер и ще ти го поднеса с бяло вино това изчадие!

- Само посмей - изсъска тя.

-По дяволите, ти, Люлю, майка ти и твоят дявол. Излизам. Отивам на бар. Там в петък е пълно с жени, който са си оскубали веждите в четвъртък и нямат грам главоболие. И дявола няма да ме спре да изляза от тук. Ни дявола, ни Бога.

Той стана, облече си ризата, запали цигара, смачка пакета и го захвърли. Сетне отиде до огледалото, оправи косата си и си пръсна одеколон. Люлю го залая от дивана. Но той не му обърна внимание, само го напсува на майка.

- Знаеш ли, скъпа, каза той, ти заприличваш досущ на майка си. Космата и с една вежда. После ходи обяснявай, че нямало значение като се жениш, да гледаш майката.

Жената изфуча ядно, изви се като котка, грабна от масата пепелника. Масивен, мраморен пепелник и го запокити към него. Той полетя и го удари право отзад, в малкия мозък. Мъжът просто се свлече, помитайки одеколона от етажерката и падна на плочките. Струйка кръв бликна от главата му, като малко фонтанче, сетне потрепна и замря. Люлю скочи, приближи се и започна да души кръвта. Беше петък, десет и половина вечерта. Една хубава, юлска вечер, в която влюбените се натискаха по пейките в парка, градяха планове за бъдещето,  мечтаеха и копнееха за непознатите хоризонти пред тях. Като дори Бог не можеше да ги отклони от пътя, по който са поели. Това можеше да стори  пък само дявола, който го нямаше. А всъщност кой знае и на кой му пука. Всички си отидоха. Люлю отиде в приют, децата в дом, жената в затвора, а мъжът си отиде толкова млад.