Пълна апатия
Апатия.
Седя си сгушена на стола и не мисля за нищо друго, освен за собствената си апатия. Вече няколко седмици съм толкова апатична, че не мога да се понасям. Не ми се диша - изисква толкова усилия. Някъде дълбоко в главата ми процесорът ми е гръмнал, знам си го. И толкова гадории се случиха... Сигурно всички останали в света са безкрайно щастливи, защото съдбата се занимава единствено с моето нещастие и... апатия. Някъде там един малък мускул, който движи клепачите ми, трепери от четири дни, вече съвсем сериозно ми лази по нервите. Ще го оставя да си поиграе още малко с мен и накрая ще си извадя окото - така и така харесвам повече другото. Пък и още никой не ми е казвал: "Имаш прекрасно око!".
Тъпо ми е, много ми е тъпо и апатично - не ми се слуша музика, не ми се гледа телевизия и кафето тази сутрин беше някак си грозно, а как ме гледаше изпод вежди от чашата. Нагла напитка такава - гади ми се от тебе! И докато гледах как цигарите ми танцуват ча-ча на масата, си помислих: "Какво не ми е наред, по дяволите? Прекрасен ден, слънце и красиви облаци, сменящи бързо формите си, погалвани от вятъра.". Мисля, че знам какво не ми е наред или е по-добре да кажа, че знам какво ми Е наред - абсолютно нищо. Мисълта, че аз наистина съм самата апатия, някак си накара вътрешностите ми да се разбунтуват, а може би просто съм гладна?
Въпроси, въпроси, въпроси - дори не ги видях откъде влязоха, мисля, че заключих вратата преди малко. Да, мисловният процес определено не ми се отдава - резултатът така или иначе е все един и същ - заболява ме главата...
Аз съм Шу, седя на своя дървен трон и гледам двамата войници Карл и Густав...
Да, аз съм Шу. Шу е всичко, за което можете да се сетите - от пеперуда до ла*но и от крава до реактивен двигател. Всичко това ме навежда на мисълта, че имам разстройство... психическо, разбира се. Мисля, че имам раздвоение на личността. По принцип родителите ми ми казват, че съм Гергана, обаче аз не им вярвам, честно казано. Аз мисля, че съм просто Шу - малкото Шу, което всички обичат и на което се радват. То/тя е пълно/а с живот и е жизнерадостно/а. А Гергана... това е лицето на апатията, сигурна съм. Е, почти сигурна, но така или иначе на тоя свят няма нищо сигурно. Няма как, преди да излезеш на разходка в някой прекрасен, слънчев ден, да не си помислиш: "Днес ще ме блъсне ли пиян шофьор на автобус?". Дааа, мисля, че така ще се свърша - блъсната от камион или нещо подобно, макар че предпочитам да се взривя - нищо няма да усетя и със сигурност после няма да се мъча, парализирана от врата надолу, в някоя болница-кочина.
Апатия, пълна апатия...
По дяволите, не съм усетила кога е дошло времето...
Време е да дръпна шалтера на генератора си и да се оставя да ме погълне апатията. Стига толкова безсмислени мисли... Изключвам се... 3... 2... 1...
........../\......./\................/\.........................................................................................
27.11.2007
© Гергана Цветкова Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
кафето тази сутрин беше някак си грозно, а как ме гледаше изпод вежди от чашата!!!!!!!!!! познато чувство за усещане някак; страхотно написано, браво
-
хаха...Вяра,то нали знаеш...ако не е времето...ше е на нервна почва...Тва са двете първопричини на всички болежки...и на липсата на такива...
Гери..."Омразата често е пренебрегвано чувство..."
Що се отнася до Съдбата...моята я детронирах... -
И аз се чудя вече седмици наред от къде се взе същата тази апатия и как по - точно да я пратя да си ходи.. Успокоявам се, че е от времето..
-
Нямам нищо против да ме мразят хората, щом така са преценили, че трябва - ок. А за Карл и Густав, просто си седях тук на стола и ...мисля, че и съдбата в споменатият момент е била в такова апатично състояние. Представяте ли си я, тя стои в своя дървен трон, потънала в своята апятия и изведнъж се появяват Карл и Густав (и спасяват деня!). Какво по-интересно занимание от това да пречиш на хората? Но ...както и да е. Апатия е произведение, което всеки може да приеме по свой си начин, защото всеки някога-някъде го е изживял по свой си начин. И не е задължително хората да го харесват, на мен ми е достатъчно да го почувстват.
-
Хм...аз пък си мисля,че добре се вписват двамцата в пейзажа...Само дето...абе апатията сама по себе си не изключва ли присъствието на усещането за нещастие...?!?Знам ли...разни човеци...разни апатии...
-
Браво. Не знам дали беше добре да използваш Карл и Густав, защото хората биха си помислили, че ти си ги измислила, но тези, които знаят кои са войниците може би биха се зарадвали. Или биха те намразили.
-
Ами не знам до колко е утешително, да ти кажа ли, ако всички сме така ....малей...!!!! Ако всички сме така няма да ги има онези наши любими същества, които ни целуват нежно и казват: "Днес си толкова прекрасна.", тези същества, които ни връщат към живота и реалността. И слава Богу, че ги има - представяш ли си какво ще е без тях...Ужас...
-
Хей, Гери, да не си ме шпионирала? Тази апатия ми е толкова позната... Мислех си, че нещо не ми е наред. Утешително е да знам, че болестта ми не е изолиран случай...
-
Велико ,просто нямам думи : )
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
