Пълна апатия
Апатия.
Седя си сгушена на стола и не мисля за нищо друго, освен за собствената си апатия. Вече няколко седмици съм толкова апатична, че не мога да се понасям. Не ми се диша - изисква толкова усилия. Някъде дълбоко в главата ми процесорът ми е гръмнал, знам си го. И толкова гадории се случиха... Сигурно всички останали в света са безкрайно щастливи, защото съдбата се занимава единствено с моето нещастие и... апатия. Някъде там един малък мускул, който движи клепачите ми, трепери от четири дни, вече съвсем сериозно ми лази по нервите. Ще го оставя да си поиграе още малко с мен и накрая ще си извадя окото - така и така харесвам повече другото. Пък и още никой не ми е казвал: "Имаш прекрасно око!".
Тъпо ми е, много ми е тъпо и апатично - не ми се слуша музика, не ми се гледа телевизия и кафето тази сутрин беше някак си грозно, а как ме гледаше изпод вежди от чашата. Нагла напитка такава - гади ми се от тебе! И докато гледах как цигарите ми танцуват ча-ча на масата, си помислих: "Какво не ми е наред, по дяволите? Прекрасен ден, слънце и красиви облаци, сменящи бързо формите си, погалвани от вятъра.". Мисля, че знам какво не ми е наред или е по-добре да кажа, че знам какво ми Е наред - абсолютно нищо. Мисълта, че аз наистина съм самата апатия, някак си накара вътрешностите ми да се разбунтуват, а може би просто съм гладна?
Въпроси, въпроси, въпроси - дори не ги видях откъде влязоха, мисля, че заключих вратата преди малко. Да, мисловният процес определено не ми се отдава - резултатът така или иначе е все един и същ - заболява ме главата...
Аз съм Шу, седя на своя дървен трон и гледам двамата войници Карл и Густав...
Да, аз съм Шу. Шу е всичко, за което можете да се сетите - от пеперуда до ла*но и от крава до реактивен двигател. Всичко това ме навежда на мисълта, че имам разстройство... психическо, разбира се. Мисля, че имам раздвоение на личността. По принцип родителите ми ми казват, че съм Гергана, обаче аз не им вярвам, честно казано. Аз мисля, че съм просто Шу - малкото Шу, което всички обичат и на което се радват. То/тя е пълно/а с живот и е жизнерадостно/а. А Гергана... това е лицето на апатията, сигурна съм. Е, почти сигурна, но така или иначе на тоя свят няма нищо сигурно. Няма как, преди да излезеш на разходка в някой прекрасен, слънчев ден, да не си помислиш: "Днес ще ме блъсне ли пиян шофьор на автобус?". Дааа, мисля, че така ще се свърша - блъсната от камион или нещо подобно, макар че предпочитам да се взривя - нищо няма да усетя и със сигурност после няма да се мъча, парализирана от врата надолу, в някоя болница-кочина.
Апатия, пълна апатия...
По дяволите, не съм усетила кога е дошло времето...
Време е да дръпна шалтера на генератора си и да се оставя да ме погълне апатията. Стига толкова безсмислени мисли... Изключвам се... 3... 2... 1...
........../\......./\................/\.........................................................................................
27.11.2007
© Гергана Цветкова All rights reserved.
